Том Фокс
Седмата заповед (43)

43

Четиринадесет месеца по-рано

Документът, оставен на бюрото на Емил, беше по-дълъг, отколкото предвиждаше. Познаваше го добре от четирите предшестващи го чернови. Той надхвърли обема, които първоначално очакваше, и постоянно получаваше нов вариант от малкия екип, който работеше по него, оглавяван от бившия свещеник Лорънс.

Днешната среща беше първата, в която да разискват окончателната форма на документа. На нея самият автор щеше да го представи.

Емил свали очи от листа в размер А4, на който беше принтиран текстът в шрифт „Arial“, 12 пункта. Под него имаше друг лист с драсканици на ръка — акадски клиновидни символи, върху които екипът на Лорънс, с помощта на квалифицирани професионалисти, бяха работили седмици наред.

— Преводът ще издържи ли? — попита най-накрая Емил.

Старите черти на лицето на Лорънс останаха безизразни, когато кимна.

— Наели сме докторант от Канада, който работи по крайния текст — отговори той. — Истински млад талант в тази област. Изследва езика в неговия разцвет, от 1000 до 1500 г. пр.н.е. Никой не познава акадския по-добре от него. — Старецът млъкна и погледна Емил в очите. Двамата си размениха онова, което беше ясно от самото начало — този човек не трябваше да остане между живите и да се наслади на плодовете на работата си. Не можеха да оставят свидетели. Не и когато нещата станеха публични.

— Според лингвистите това е перфектен фалшификат.

Емил отново погледна страниците, като обърна специално внимание на клиновидната форма. Беше работил с няколко акадски текста по време на престоя си в Тайния архив на Ватикана, макар този език да не беше сред силните му страни. Разпознаваше няколко глифа, което беше достатъчно, за да разбере, че не държеше някакви безсмислици в ръцете си.

Само това му даваше предимство пред деветдесет и девет процента от населението, които бяха главната цел на написаното. По-голямата част от италианските граждани не можеха да различат акадски от клингонски. Щяха да повярват на всичко, което някой им кажеше.

Останалият един процент го притесняваше. Италия отглеждаше учени, както земеделците отглеждат пшеница, само че тук нямаше пестициди, които да унищожават излишните. Текстът трябваше да е достатъчно убедителен, за да му повярват, или поне да ги държи заети и да осигури достатъчно време на Емил да изпълни плана си.

— Уверихме се, че английската версия, която ще бъде пусната в обращение, съдържа няколко незначителни грешки — добави Лорънс, доволен от казаното.

— Грешки?

— Дреболии — обясни старецът. — Няколко вариации на времето, както и сгрешена лексика тук и там. Подобни неща.

— Защо?

Лорънс се усмихна лукаво. Това беше първата проява на някаква емоция на лицето на бившия духовник.

— Защото тези няколко грешки ще направят текста по-правдоподобен. Не може да се направи перфектен превод на секундата — никога не се случва така. Ще е подозрително. Трябва да се осигурят няколко грешки, над които преводачите да си поблъскат главите. Ще се претрепят да се поправят един друг пунктуационно и времево. Това ще държи вниманието им заето и няма да работят върху доказването на автентичността на текста, което е от съществено значение. После ще пуснем наша версия на превода — правилна версия, в която ще се съдържа целият му „божествен произход“.

Емил обмисли чутото и кимна. Лорънс се беше доказал като много способен сътрудник, който забеляза неща в проекта, за които Емил дори не се беше сетил. Този човек беше истинско съкровище.

Но имаше едно нещо, което продължаваше да го тревожи.

— Необходимо ли е да са толкова много? — попита рязко Емил. Той размести отново страниците, за да може преводът да дойде отгоре. — Според мен са повече от необходимото.

Лорънс задържа погледа на шефа си. Изражението на лицето му беше много по-интересно от страниците.

— Броят им е символичен. В подобен документ символизмът е от най-голямо значение.

— Но в Египет са били десет напасти — възпротиви се Емил, без да откъсва очи от Лорънс. — Ако ще следваме някакъв модел, защо не е този?

— Целта ни не е да изкопираме нещо — отвърна старецът. — Искаме алюзии, а не точни паралели. Затова използвахме първата — водите на Нил, които станали кървави — но създадохме наша собствена втора. Освен ако… — той се подвоуми, а на лицето му заигра лукава усмивка — … не измислиш как да създадем дъжд от жаби?

Емил се опита да се усмихне в отговор, но не го направи.

— Променихме някои неща тук и там — продължи Лорънс, — за да успеем да направим необходимото.

— Но седем? — учуди се Емил. — Нуждая се само от три или четири.

— Седем е хубаво библейско число, особено за християните. Седемте дни на Сътворението, числото на космическото и божественото съвършенство…

— Познавам символизма, отче. — Емил раздразнено натърти на старата титла на стареца.

— В такъв случай няма да имаш проблем да разбереш защо ще ни е полезно, когато се опитваме да убедим желаната аудитория в правотата на тези чудеса. — Лорънс се наведе напред. — Всичко ще ни е полза, Емил.

Шефът се намръщи.

— Добре, разбрах. Въпреки това е повече от очакваното. Не съм сигурен, че ще успеем да осъществим всичките.

— О, няма да е необходимо да го правим — отвърна Лорънс уверен и се облегна на стола си. — Не съм модифицирал плана ти чак толкова много. Ще е необходимо да осъществим първите няколко. Останалите само ще бъдат афиширани. — Старецът млъкна, но когато заговори отново, тонът му беше изпълнен с изумление: — Така де, Емил, дори ти не можеш да скриеш слънцето.

* * *

Разговорът им продължи още двадесет минути. Лорънс описа в детайли всяка от напастите, които текстът предвиждаше, заедно с необходимото, което той и техническите екипи на Емил щяха да свършат, за да ги изпълнят. Колкото повече слушаше Дюре, толкова по-уверен ставаше в подготовката. Текстът започваше да му звучи някак си поетично.

Някога напастите бяха десет, а сега щяха да станат седем. Населението щеше да говори за всяка от тях, защото той щеше да го запознае с това послание от „древността“.

Емил прочете отново текста и позволи да попие в съзнанието му като припева на някаква свещена песен.

Когато най-накрая погледна Лорънс, на лицето му се беше появила усмивка.

— Това е добро, много добро. Всичко до петата напаст.

Лорънс се наведе напред.

— Последните две не ти ли харесват?

— Мисля, че можем да се справим по-добре. — Думите му не бяха укорителни, а усмивката му само стана по-широка. — Имам предвид, че щом ще го играем на голямо, да го играем на голямо.

— Колко… голямо? — попита Лорънс.

Емил стана от стола си. Той беше започнал да харесва този човек и изведнъж беше решил, че двамата трябва да пийнат по нещо, за да се насладят на великите моменти, които създаваха. Отиде до малката лавица, отвори една бутилка и наля в две чаши.

— Ела при мен — каза той и подаде едната на Лорънс. — Хайде да извървим целия път.