Том Фокс
Седмата заповед (10)

10

Четиридесет и седем минути по-късно

Район „Торе Маура“, Източен Рим

— Сядайте и мълчете. — Както винаги Емил Дюре започваше разговора грубо, думите бяха изречени с обичайния за него тежък акцент. Белгийският изгнаник посочи към двата кожени фотьойла в цвят бордо, месинговите им капси блестяха на обикновената лампа, която висеше от тавана в иначе незабележителния му офис. Креслата и огромното махагоново бюро между тях бяха единствените знаци за разкош и изглеждаха напълно не на място в тази спартанска обстановка. Те бяха екстравагантност, която Емил заслужаваше. Едип ден щеше да замени всичко евтино с луксозно.

Двамата мъже, които влязоха в офиса му само преди няколко секунди, се разположиха на фотьойлите. Те се чувстваха неудобно в този старомоден разкош, който мебелите неуспешно се опитваха да създадат. Като се имаше предвид случилото се преди около час, определено изпитваха още по-голямо неудобство от присъствието на мъжа, който ги беше повикал тук.

Емил си пое дълбоко въздух. Зад него един от прозорците беше широко отворен и гледката предлагаше една неособено луксозна част от Рим. Сградите, които се виждаха на умиращата следобедна светлина, бяха предимно индустриални. Имаше и жилищни, но им липсваха куполите и кулите на онези в центъра, които хората от цял свят свързваха с града.

За съжаление, оттук не се виждаше реката.

Въпреки това прозорецът беше със западно изложение и осигуряваше невероятни залези. Все пак в края на този ден нощта щеше да настъпи независимо от всичко останало.

Двамата мъже срещу него се гърчеха на местата си. Тази дума много му харесваше. Гърчене. Звучеше толкова унизително и приятно. Истинска наслада. На местния му белгийски френски нямаше задоволителен еквивалент. Se tortiller звучеше прекалено учтиво, а se contorsionner беше едновременно прекалено дълго и буквално. Някои думи просто бяха по-красиви в превод.

Нравът на Емил не му позволяваше да продължава да търпи посетителите му да се гърчат мълчаливо.

— Смятам, не е необходимо да отбелязвам, че съм недоволен. — Той погледна навъсен мъжете от другата страна на бюрото му. Двамата се изпънаха като струни. Те знаеха в каква посока ще поеме разговорът, но въпреки това се чувстваха изключително неудобно.

— Съжаляваме, татенце — отговори бързо по-младият и по-красивият от двамата. — Нещата малко излязоха извън контрол.

Емил даде всичко от себе си, за да не избухне. По-глупавият от мъжете му беше син — факт, който не можеше да промени — но хлапето поне можеше да му направи услуга и да не си отваря устата, за да изпее поредната песен, в която да обясни некадърността си.

Емил се колебаеше дали да вкара Андре в проекта, предвид малкото, което синът му можеше да предложи. Поради обстоятелствата обаче щеше да му е трудно да го държи на тъмно. Човек не можеше да се превърне от просяк в принц, от незначителна мижитурка в суперзвезда, без единственият му роднина да забележи разликата. Затова, ако не решеше да изключи Андре напълно от живота си, което означаваше, че ще се наложи да се премести някъде другаде, когато всичко приключеше — опция, която все още не беше отхвърлил напълно — то нямаше друг вариант, освен да го вкара в играта. В крайна сметка Емил проявяваше семейна сантименталност, нещо, което смяташе за бащина лоялност. Разбира се, предпочиташе детето му да е по-умно и да има по-добър бизнес нюх и находчивост, но генетичните зарове спираха там, където пожелаеха. Първата съпруга на Емил беше красавица, но нямаше нищо в главата й, затова плодът на техния съюз не трябваше да бъде винен за съдбата си.

Независимо от всичко, Андре се беше провалил в тази своя първа важна мисия.

— Имаше една-едничка задача — каза Емил. — Буквално. Да ликвидираш жената. Не само че е жена, но е и учен при това. Съвсем не е един от най-страшните противници. А вие ми казвате, че не сте успели да я затриете?

— Татенце, просто…

— Млъкни — кресна Емил, за да прекрати жалкия опит на хлапето да му отговори. — И не ме наричай така, мамка му. — Мразеше лигавото обръщение, което синът му използваше. Андре знаеше това, но не спря да го нарича по този начин. Явно синът му нямаше достатъчно респект от него.

Емил се обърна към мъжа в другия фотьойл:

— Ти. Трябваше да предотвратиш това.

— Съжалявам, шефе. — Мъжът не каза нищо повече, но задържа погледа му, без да трепне. Качество, което Емил много уважаваше.

Ридолфо Пасерини, който беше само три години по-голям от сина му — но с много по-големи възможности от него — веднъж беше описан на Емил като „грозен като задника на курва“. Определението беше изречено от собствената му майка, което му придаваше още по-голяма тежест. Емил беше напълно съгласен. В началото, когато двамата с Ридолфо се запознаха, често се бъзикаше зад гърба му, че ако бъде въвлечен в сбиване в бар и няма оръжие в себе си, просто ще изправи Ридолфо пред противника си, защото „самата сила на подобна грозота ще накара мъжа да отстъпи“. По-късно, когато двамата се опознаха по-добре, Емил започна да се шегува със служителя си пред него. Ридолфо беше млад мъж, който имаше доста правилна преценка за себе си и не се обиждаше от факта, че е грозен като смъртта — приемаше, че е такъв. Безпощадността му беше привлякла интереса на Емил. Той беше хладнокръвен и тази хладнокръвност му позволяваше да върши безкомпромисно всичко, което му бъдеше наредено.

— Не само че не убихте жената — продължи Емил, — но и оставихте да се измъкне. Това е неприемливо. За съжаление, трябва да призная, че колегите ви не се справиха по-добре с мъжа. — По-късно щеше да се разправя с другия екип. — Сега полицията е навсякъде. По всички телевизионни канали говорят само за стрелбата. Затворили са някои части на града.

— Не се е измъкнала — отговори спокойно Ридолфо. — Беше отвлечена.

— Отвлечена?

— Беше тръгнала към метрото. Щеше да ни се открие чудесна възможност да я хванем в капан под земята. Много по-лесно щяхме да я пипнем в затворено пространство.

— Изплюй камъчето.

— Преди да влезе в метростанцията, един ван спря до нея. Четирима мъже отзад плюс шофьор.

— Бяха професионалисти, татенце — допълни Андре.

Погледът, който Емил му хвърли, го накара да замълчи.

— Не знам какви бяха, но знаеха какво правят — потвърди Ридолфо. — Ванът нямаше никакви отличителни знаци и не успях да видя номера. Отвличането беше извършено… перфектно. — Той изрече последното с нескрит респект към извършителите.

Емил барабанеше с пръсти по бюрото си.

— Същото се е случило с Вердикс — най-накрая призна той. Ридолфо повдигна вежди. — Екипът, който изпратих за него, каза същото. Хванали са ги напълно неподготвени.

Настъпи неловка тишина.

— Какво искаш да кажеш — че двамата са били отвлечени точно под носовете ни? — попита Ридолфо.

Емил отново забарабани с пръсти.

— Честно казано, не знам, но това не ми харесва. — Той вдигна поглед и изгледа двамата мъже. — Искам да се погрижите за това. Екипът на Бартоломео има друга задача. Трябва да се справите и с двата… проблема. — Емил задържа погледа си върху Ридолфо. — Мога ли да разчитам на вас?

Мъжът се изпъна като струна и кимна.

— Защото — продължи Емил и се обърна към сина си, — откакто водата потече червена тази сутрин, няма връщане назад. — Андре също кимна, макар лицето му да издаваше, че въобще не е разбрал важността на задачата. — Няма как да спрем хода на събитията — продължи баща му. — Не трябва да позволявате чужда намеса. Пророчеството не може да бъде контролирано.

В изказването му се криеше невероятна ирония, но Емил беше изключително убедителен.

— То ще се случи. Ще бъде отприщено. И ние ще се възползваме от него.

Нелепо беше точно Емил Дюре — бивш учен и презрян изгнаник от академичните среди — да говори за пророчества. Атеисткият му антагонизъм беше добре известен сред приятелите му, както и омразата му към бившите му колеги. За него пророчествата бяха „културно остарели глупости“. Той споделяше това мнение от години.

Въпреки това Андре и Ридолфо бяха наясно, че тук ставаше въпрос точно за пророчество. Двамата знаеха, че всички прозрения съвсем скоро щяха да се превърнат в реалност.