Том Фокс
Седмата заповед (13)

13

Квартал „Пренестино-Лабикано“ Източен Рим

Църква „Свети Павел от Кръста“

Седалище на Харизматичните католици^[1]

Храмът беше почти празен. Младият мъж първи забеляза това. Обикновено не идваше тук, освен когато имаше служба, и досега не беше виждал просторното помещение толкова празно. Редовете от пейки изглеждаха някак си странно изоставени, като само тук-там имаше по някой човек — хора, които бяха решили да потърсят временно усамотение по средата на деня. Изглеждаха някак си не на място, стояха със затворени очи и коленичили в древни молитвени пози в едно светилище, което беше сравнително съвременно и проектирано да побира тълпи, а не случайни посетители.

Това беше достатъчно, за да накара младия мъж да се чувства неудобно, и той определено се чувстваше така.

Църквата „Свети Павел от Кръста“, една от малкото енории на Харизматичното движение на Римокатолическата църква, за което малцина знаеха, че съществува в града — град, който беше свикнал с официалните и ритуални служби, макар вече да не бяха в традиционна форма или на латински — си беше отклонение както от стила, така и от традициите. Отвън изглеждаше квадратна, тухлена и обикновена, а вътре приличаше повече на баптистките и евангелистките храмове, отколкото на католическа църква. Стените й не бяха украсени — бял гипсокартон и матова боя — а подовете не бяха покрити с мрамор, а с кафеникави килими. Нямаше колони или изсечени от камък олтари. Високите прозорци не бяха с изрисувани, а с обикновени стъкла. Разполагаха само с един правоъгълен дървен олтар в далечния край на помещението, покрит със зелен плат, както и с редици пейки, които в крайна сметка създаваха усещането, че човек се намира в църква. Никой от недостатъците на храма обаче не спираше тълпите от вярващи да идват всяка сряда, събота и неделя, за да търсят божествено убежище от света и просветление на душата. Службите в „Свети Павел от Кръста“ винаги събираха огромни тълпи, които едва се побираха в храма.

През всеки друг ден обикновеният интериор щеше да изпълни с въодушевление младия мъж, който вървеше забързан по покритата с килим централна пътека — точно простотата радваше сърцето му, а не помпозността и показността. Тази сграда беше като негов втори дом.

Днес обаче дори домът не можеше да го успокои. Сирените не спираха да вият отвън, откакто на две места в града беше съобщено за престрелки. Цял Рим беше на ръба.

Но това не беше основната причина за безпокойството му.

Когато стигна до олтара, който беше преграден с нисък дървен парапет, коленичи набързо пред него. Знаеше, че първо трябва да спре тук. Трябваше да спре и да коленичи. Да каже някоя молитва и да отдели необходимото време, за да отвори сърцето си пред Бог, щом беше влязъл в светия му дом. Такава беше втората му природа… само че сега нямаше време да следва тази природа. Новините, които носеше, бяха прекалено важни. На челото му лъщеше пот, а тежкото му дишане ехтеше в тихото помещение.

Младият мъж се приближи до един от служителите, който чистеше килима зад олтара.

— Трябва да се видя с отец Алберто. — Думите му излизаха между тежките вдишвания и издишвания, а раменете му се повдигаха и увисваха след всяка от тях.

— Отецът си почива. — Отрицание. Чистачът спря да чисти и сви старите си рамене. Двамата мъже се познаваха добре. Повечето членове на енорията се познаваха — нещо също толкова странно, колкото и това общество. Чистачът, чието име беше Лорънс, беше съвсем ново попълнение в редиците им, но никога не беше необходимо много време да интегрираш някого, когато станеше ясно, че намеренията му са чисти и искрени.

— Наясно съм, че по това време си почива — настоя младият мъж, вероятно прекалено грубо, — но се налага да го видя веднага. Моля те. — Гласът му го предаде на последните две думи. — Иди в стаята му, Лорънс. Кажи му, че съм тук. Той ще разбере.

Трябва да разбере.

Физиономията на чистача се промени и най-накрая старецът вдигна поглед от пода. Лицето му беше набраздено с дълбоките белези на времето, а от очите му бяха останали само изморени каньони, но дори следите, които годините бяха оставили върху него, не можеха да скрият изненадата.

Обикновено Томас не се държеше по този начин.

— Всичко наред ли е, млади човече?

Имаше намерение да отговори. Можеше да каже много неща — неща, които резонираха с дълбоката вяра, която двамата мъже споделяха, с очакванията им, с опита им. Устните му се разтвориха, щеше да изрече нещо — съблазънта беше голяма — но след миг на размисъл стисна челюст и поклати глава.

— Просто… повикай отчето. — Томас кимна към страничната врата на храма. — Моля те.

Чистачът задържа погледа му малко по-дълго, след което остави прахосмукачката настрана и излезе от храма, без да изрече нищо.

* * *

Разговорите с отец Алберто Алварес бяха истинско духовно преживяване. Самото присъствие на стареца беше достатъчно, за да промени душата на човек, често казваше Томас, и много мъже и жени от града, а и не само, бяха привличани именно поради тази причина. Самата му компания създаваше коренно различно усещане от ежедневните срещи с други човешки същества. Той можеше да те вдъхнови, да те промени.

За четирите години, в които беше последовател в харизматичната католическа църква „Свети Павел от Кръста“, Томас Насимбени не беше присъствал на едно място със светия човек — независимо дали беше тук в храма, или някъде другаде — без да изпита същото чувство на невероятно възхищение, което принципно го беше привлякло към тази енория и забравените й традиции. Още по време на първото си посещение, когато мина през странните стъклени врати, подходящи повече за някой мол, отколкото за църква, и се озова в помещение, за което би се заклел, че е презвитерианска молитвена зала, ако табелата отвън не съобщаваше, че мястото е — поне официално част от римокатолическото общество, Томас беше усетил нещо. Някъде вътре в него, далеч от ограниченията на интелектуалната вяра и рационалната утеха на убежденията, които свързваше с религията през целия си двадесет и две годишен живот, той изпита… Тогава му беше трудно да облече в думи чувството. Дори сега не му беше лесно да го опише. Той изпита същността и близостта на божественото. За разлика от всяка друга църква, в която беше влизал, в тази нямаше мадони и икони, а само обикновени кръстове на една от стените. Нямаше величествен орган на апсидата или обичайните филони^[2]. Духовниците се обличаха в бяло, а около вратовете си нахлузваха семпъл епитрахил^[3]. В средата на цялата тази простота сърцето на Томас изведнъж се беше развълнувало. Той беше усетил — по начин, който надминаваше интелектуалния му усет — че тук няма да види нищо материално, затова затвори очи и видя Божието лице.

Оттогава не стъпи в друга църква.

През годините Томас стана отдаден последовател на Харизматичното католическо движение. Той не знаеше нищо за групата преди първото си посещение, нищо за нейните сходства с евангелистите петдесятници — най-вече в мистичните познания, харизматичните дарби и личното просветление — които бяха довели до маргинализирането й и до пренебрегването й от католиците по цял свят и особено в столицата на религиозната империя. Постепенно, частица по частица, Томас беше научил историята на Харизматичния католицизъм, който му беше донесъл откритото възмущение на набожното му семейство и приятели, когато им спомена, че се е присъединил към това движение. За него омаловажаването и пренебрегването на харизматиците от многобройните религиозни фракции само подсилваха истината в тяхното послание. От малък познаваше единствено скучните църковни служби, които се извършваха по определен модел и бяха оформени според желанията на църковната управа. Най-накрая Томас беше намерил място, където живото туптящо сърце на вярата все още функционираше. Където говореше надеждата и където Господ можеше да бъде.

Томас не смяташе, че има по-подходящ, благ и чувствителен човек от отец Алберто, чрез който да бъде. В един свят, в който свещениците се бяха превърнали в бизнесмени, а епископите — в политици, той беше намерил добър пастор, който беше истински мистик. Отец Алберто нямаше скрити мотиви. Той искаше просто да бъде — както сам се изразяваше с поетичните си изказвания — „глината в ръцете на обичния Бог, готов да приеме формата, която Той изискаше от него“. Наистина беше такъв. И продължаваше да бъде.

Той беше човек, който заслужаваше да бъде следван. Той беше човек, който заслужаваше да научи за онова, което Томас беше видял.

* * *

Лекото проскърцване, отъркването на дърво в дърво подсказа на Томас, че има някого зад вратата. Той застина при звука. Осъзна, че е затаил дъх и че ушите му туптят. Ако милият, но строг чистач се появеше и му кажеше нещо различно от „Отецът е готов да те приеме“, младият мъж имаше чувството, че душата му ще експлодира.

Той се обърна към вратата, но не видя Лорънс там… Както препускаше, сърцето му като че ли замря. Пред него стоеше самият отец Алберто.

Емоциите на Томас отново се пробудиха. Той ликуваше от факта, че свещеникът се беше появил по негова молба — това беше повече от очакванията му. Чупливата коса на отчето, някога катраненочерна, а сега прошарена със сиви, почти бели кичури, беше късо подстригана, но иначе неподдържана, а сивата му брада стигаше до гърдите му. Лицето му не беше толкова набръчкано, колкото сипаничаво от възрастта, беше обсипано с каверни и хълмчета, които правеха гладките места груби и му придаваха вид на бездомник, на човек, който е бил белязан от света. Въпреки всичко това лице беше истинско олицетворение на мира и спокойствието. Томас се беше взирал в него толкова много пъти. Беше се възхищавал на яркосините очи на отец Алберто и усещаше, че нещо много повече се крие зад тях.

Сега обаче очите му бяха различни. В тях се таеше нещо, което Томас рядко беше виждал.

Безпокойство.

— Какво има, Томас? — попита свещеникът. — Сърцето ти е… доста развълнувано.

Младият мъж преглътна.

— Да, отче, силно се безпокоя.

— Опитай се да се успокоиш. — Отец Алберто сложи ръка на рамото му. През плата премина неестествена топлина и стигна чак до костите му. — Кажи ми какво те тревожи.

Слуховете за престрелките отново изникнаха в главата на Томас. Както и полицейските барикади, които видя на път за насам. Реши засега да ги остави настрана.

— Пророчеството, отче — избълва Томас. Имаше чувството, че очите му се насълзяват. Вероятно в тях се събираха сълзи. Сълзи на радост. — Пророчеството… Божията ръка. Всички онези неща, които постепенно ни бяха разкривани през последните няколко месеца, си дойдоха на местата. Точно както вие казахте.

Отец Алберто го стисна по-силно за рамото.

— Синко, успокой се. Превъзбуден си.

— Открили са я! — заяви младият мъж.

— Говориш неразбираемо, Томас. Кажи ми какво имаш предвид.

Младият мъж бръкна в джоба на панталона си и извади телефона. Плъзна пръст по екрана му и го отключи. Уеб браузърът вече беше отворен и в него беше заредена някаква снимка.

— Открили са я! — повтори Томас и подаде телефона на свещеника. — Плочка, написана на някакъв древен език. Очевидно е била намерена при разкопки преди месец, но съобщиха за откритието едва днес. Части от нея са били преведени. Отче, на плочката е написано пророчество, което потвърждава всяко ваше предупреждение!

Отец Алберто погледна малкия дисплей на телефона на Томас. Докато скролваше статията, чертите на лицето му се стегнаха, а очите му се присвиха.

— Знаете какво се случи днес — добави младият мъж с по-спокоен и изпълнен с изумление тон. — Това е първото чудо.

— В текста са наречени „напасти“ — каза отец Алберто, който продължаваше да чете статията.

— Преводачите могат да ги превеждат както си искат — отвърна Томас. — Първото пророчество ни беше разкрито преди месеци, а сега откриваме, че е записано на тази плочка — младият мъж посочи към дисплея на телефона, — която може да е създадена преди много столетия. И се случва. Точно тук, навън.

Томас ликуваше. Такава беше реалността и тя беше смазваща.

— Плочката — добави той — потвърждава онова, което вече знаем. — Младият мъж се пресегна и внимателно покри ръцете на свещеника със своите. — Бог започна да действа. А това чудо е едва първото.