Том Фокс
Седмата заповед (82)

82

В колата, на път за площад „Мастай“

Емил тъкмо се качи в колата, когато всичко започна. Намираше се на половината път до мястото на проникване — оставаха само няколко минути дотам — но не беше проговорил, откакто мъжът зад волана тръгна.

Беше напълно изумен.

Всичко се случваше — наистина се случваше — както беше казал той.

Точно както казах!, заехтяха мислите му. Точно както исках! Емил беше избрал мястото заради величествеността му. Разбира се, кулминационният момент трябваше да бъде на такова могъщо и мистично място. Времето беше избрал за по-драматичен ефект, както и по практични причини. „На третия ден“ щеше да допадне дори на най-малко набожните и щеше да му даде необходимото време, за да отвлече вниманието на града и той да подготви последните етапи от своя план.

Емил не очакваше Гвардията да заварди „Свети Петър“ по подобен начин, но това само спомогна още повече и изборът му се оказа изключително уместен. В крайна сметка нямаше значение кое място щеше да избере за „петата напаст“. Можеше да е Колизеят или Форумът. Или пък някой ледник в Антарктида. Или на Луната. Защото не е възможно да се засенчи слънцето и да се спре идването на зората!

Той удари с юмрук кожената седалка. Беше объркан. Навън през прозореца улиците на Централен Рим бяха по-черни, отколкото в полунощ. Площад „Свети Петър“ зад него беше истинска лудница — хората викаха и пищяха или бяха изпаднали в мълчалив шок. В този странен мрак дори сутрешните птички бяха спрели да пеят. Колите спираха до тротоарите, а пешеходците бяха застинали на местата си и наблюдаваха небето със зяпнала уста. По-набожните се кръстеха и се пулеха нагоре. Някои плачеха.

Емил Дюре обаче си задаваше само един въпрос.

Какво, по дяволите, се случва?

* * *

Телефонът на Емил изчурулика в джоба на ризата му и го извади от унеса. Той веднага разпозна номера на дисплея. Ръцете му бяха толкова изпотени, че се наложи три пъти да плъзне пръст по екрана, за да успее да вдигне.

— Какво?! — почти извика той.

Гласът принадлежеше на мъжа, когото Емил беше назначил за ръководител на проникването.

— Шефе, момчетата горе казват, че нещо се случва. Тук долу сме готови, по местата сме. Но току-що чух, че небето почерняло? Какво, по дяволите, става?

Емил настръхна. Това не беше част от плана му. Как би могло да бъде? Случващото се просто не беше възможно.

Но дори невъзможното не беше способно да го спре.

— Няма значение — отвърна той. — Не е важно. — Светът отвън като че ли предаваше друго послание, но ръководителят не беше отвън, а под земята. — Случващото се тук не променя нищо — излая Емил. — Казваш, че хората ти са готови, така ли?

— Детонаторът е в ръката ми. Шефе, не очаквахме това. Всичко беше планирано до последната подробност. Синхронизирано. Прекъсваме ли мисията? — В гласа на мъжа се усещаше изнервеност.

За момент Емил обмисли въпроса на ръководителя. Имаше логика в него. Цялото това начинание беше планирано до най-малката подробност. Всяка минута от последните година и половина беше аранжирана. Едно неизвестно от такава величина можеше да попречи на успеха им.

Миг по-късно Емил възвърна увереността си. Не беше стигнал дотук, за да се откаже в последния момент.

Той притисна телефона по-близо до ухото си.

— Натисни бутона. Сега.