Том Фокс
Седмата заповед (85)

85

Площад „Свети Петър“

Хайнрих беше бесен, когато Анджелина, Бен и Томас се присъединиха към него на стълбите на базиликата. Онова, което се случваше под тях, беше най-лошият сценарий, който човек на неговата позиция можеше да си представи. Хаос, и то в сърцето на Ватикана.

Явно пристигането на Анджелина разпали още повече гнева му.

— Ако това не е мястото — провикна се майорът и размаха ръка, за да обхване с жест тълпата, — кое е? — Очевидно не очакваше отговор на въпроса си. Просто искаше да си излее гнева.

— Отвличане на вниманието — все пак отвърна Анджелина.

Майорът я погледна с празен поглед.

— Това е едно адско отвличане на вниманието!

— Не мога да го обясня — продължи жената и застана пред него, за да не се разсейва, като гледа тълпата или небето, — но е единственото смислено нещо. Бяхме доведени тук.

— Доведени?

— Целият град, ние, вие. — Анджелина посочи към гвардейците. Те се опитваха да изпълняват задълженията си, но лицата им бяха пребледнели и небето продължаваше да привлича вниманието им. — Тук сте толкова много. — Очите й срещнаха тези на Хайнрих. — Почти всички сте.

Майорът се съвзе. Най-накрая думите на Анджелина започнаха да придобиват смисъл.

— Доведоха ни тук с цел — продължи тя.

— Каква цел? — Тонът на Хайнрих беше хладен, но мъжът беше започнал да разбира.

— Очевидно, за да не сме някъде другаде.

Майорът пребледня. Той погледна площада и думите на Анджелина му се изясниха още повече. Почти цялата Швейцарска гвардия беше тук. Дори градската полиция беше на площада.

Всички… бяха тук.

Хайнрих се обърна към Анджелина.

— Ако не тук, тогава къде? Слънцето беше засенчено. Погледни сама, жено!

Радиостанцията му оживя, преди Анджелина да има възможност да отговори. Един глас се разнесе от устройството на рамото му.

— С майор Хайнрих ли разговарям? — попита мъжки глас.

Той натисна бързо копчето на радиостанцията, разгневен, че е прекъснат.

— Да, но това не е подходящ…

— Агент Комо е, от полицията — прекъсна го мъжът. — Помните ли онзи номер, който хората ви ни помолиха да проверим?

Хайнрих застина.

— Да, спомням си го.

— Току-що го засякохме. Една камера го е уловила преди няколко минути и имаме настоящото й местоположение от уличното наблюдение. Предполагам, че в момента се намирате във Ватикана. Мястото е само на три километра от вас.

* * *

Полицаят им даде адреса. „Виа дела Луче“ №46, близо до площад „Мастай“. Хайнрих благодари набързо на човека и прекрати връзката. Изражението на лицето му беше каменно.

Любопитството на Анджелина нарасна, след като чу адреса. Тя познаваше прекалено добре града, за да знае, че там нямаше нищо. Площад „Мастай“ беше красив, но незначителен. Имаше само един фонтан и една хващаща окото сграда, в която се помещаваше централата на цигарена компания. Това не беше място с религиозно, политическо или някакво друго значение.

— Там няма нищо — заяви Анджелина, след като разговорът между майора и полицая приключи. — Постоянно минавам с групи през този площад, предимно за да стигнем от едно място до друго. Вероятно двамата мъже просто са зарязали колата наблизо, както сам предположи. — Раменете й увиснаха.

Лицето на майор Хайнрих беше пребледняло, а очите му — ококорени. Погледът му не се отлепваше от този на Бен, чието изражение беше обезпокоително.

— Какво има, Бен? Какво става?

— Площад „Мастай“ — повтори той с тих глас. Вдигна очи към небето, а на лицето му беше изписано учудване. Възможно ли беше да има връзка между това, което виждаше тук, и онова, което се намираше там?

Анджелина поклати глава.

— Както казах, там няма нищо. Минавала съм през площада стотици пъти.

— Минавала си по него по-точно — намеси се Хайнрих, който вече се беше раздвижил. — Проблемът не е в онова, което е на него.