Том Фокс
Седмата заповед (84)

84

На две пресечки от площад „Мастай“

Шофьорът на Емил натисна по-силно от необходимото спирачките, когато стигнаха до местоназначението си. Очевидно нервите на мъжа бяха опънати. Емил веднага излезе от автомобила. Пътят, който хората му бяха създали през изминалите месеци, водеше началото си от склада на магазин за цветя на „Виа дела Луче“. Зад един капак в пода се криеше шахта, която отвеждаше до канализационната система. Емил добре познаваше този вход, тъй като постоянно наблюдаваше процеса по изкопаването му.

Слезе по стълбата — по костюма му се набиха мръсотия и прах — и стигна до циментовия под на тунел, който продължаваше по протежение на улицата и осигуряваше пространство за канализация, тръбопроводи и електрически кабели, които обслужваха сградите отгоре. Емил измина разстоянието на бегом и накрая пристигна пред огромно метално електротабло, високо колкото стената. Таблото беше монтирано от екипа на Янис и когато го дръпна, то се отвори на невидими панти и разкри зад себе си един напълно нов тунел, който бяха изкопали.

Емил трябваше да върви приведен по тесния коридор, който свързваше канализационния тунел с мястото за проникване под площада.

Цялото пътуване от колата дотук му отне деветдесет напрегнати секунди. Когато стигна до мястото, напрежението намаля. То беше заменено от възхищение.

И завист.

И радост.

Емил беше идвал много пъти преди, беше виждал бетонната стена и беше съблюдавал изключително бавния процес по пробиването й — работеше се много бавно, за да не бъдат задействани сензорите за движение от другата страна, които бяха настроени да не се включват при малки вибрации, като от минаващи автобуси и пешеходци, но със сигурност щяха да усетят по-сериозни такива. Химическото пробиване на металните слоеве след бетона беше още по-бавно. Напредваха милиметър по милиметър.

Днес нещата стояха по коренно различен начин.

Ръководителят на екипа му подаде хартиена маска, без да изрича и дума, защото знаеше, че шефът му не би искал да помрачава момента с думи. Той взе маската и я постави върху устата и носа си, за да се предпази от прахта, която все още се носеше във въздуха заради експлозивите, които бяха използвали преди няколко минути.

Резултатът беше точно пред очите на Емил — перфектната му мечта беше на път да се сбъдне.

Дупката, която взривът беше отворил, беше голяма и висока колкото човек. Долната й част беше права, свързана с пода — експлозивите си бяха свършили прецизно работата. Точно както беше наредил на хората си.

Емил си пое дълбоко въздух през хартиената маска, взе фенерчето от протегнатата ръка на ръководителя и пристъпи към дупката в стената.

Пространството, в което влезе, беше всичко, на което се беше надявал. Не само надявал, но и искал. Вътре нямаше никаква светлина освен тази, която идваше от фенерчето му, но тя беше достатъчна, за да освети наоколо. Лицето на Емил се окъпа в злато.

Всичко беше тук, всичко беше негово.