Том Фокс
Седмата заповед (26)

26

Домашният офис на Емил

Възрастният мъж седна, а Емил го огледа от глава до пети от другата страна на бюрото си. Това беше човекът, на когото имаше намерение да се довери изцяло. На този човек щеше да се осланя както планът, така и собственото му бъдеще и свобода. На този човек, облечен в дрипави дрехи.

— Не изглеждате както очаквах — призна си Емил.

Старецът го погледна с безизразни очи.

— Предполагам, трябва да кажа, че съжалявам — отвърна той, — макар да нямам никаква представа какво сте очаквали. Така че не знам дали наистина е така.

Емил не успя да скрие усмивката си. Проницателната забележка на стареца му хареса. Лорънс де Лука беше поне с двадесет години по-възрастен от него, ако не и с тридесет, с набръчкана кожа, която беше добре избръсната, макар че на брадичката му имаше набола бяла четина. Очите му бяха сини и вкопани в очни орбити, които изглеждаха прекалено големи за тях. Носът му беше като ястребов нокът — насочен надолу към устните му. Въпреки всичко това старецът говореше красноречиво. Учестеното дишане и дрезгавият глас не можеха да прикрият ерудицията и остроумието му.

— Разбрах, че не е необходимо да ви наричам „отче“? — продължи Емил.

— Да, вече не е необходимо. — Отговорът на Лорънс беше лишен от всякакви емоции.

— Отказали сте се от свещеничеството преди колко? Две години?

— Година и половина, ако трябва да бъда точен.

Емил кимна. Подобна времева линия щеше да бъде идеална за целите му.

— Заинтересован съм от причините — каза той и се помести леко на стола си, — поради които сте напуснали. Били сте свещеник доста дълго време.

— Почти тридесет и пет години.

— Въпреки това ми казаха, че през този период не сте били точно пример за идеален духовник.

Най-накрая лицето на стареца, когото наричаха просто Лорънс, се промени. Сивата му вежда бавно се повдигна.

— Какво трябва да означава това?

— Споделиха ми — отвърна Емил, — че сте били уникална смесица от отдаден религиозен човек, напълно верен на религиозния си живот, но без да бъдете обременен от… как да го нарека… оковите на настоящите схващания.

Старецът просто премига, но Емил видя преминаващите през очите му мисли. Повдигнатата сива вежда бавно се отпусна.

— Не бих нарекъл това рядкост в духовния свят — заяви накрая той.

— Липсата на вяра ли?

— Способността да вършиш нещо без нуждата да си напълно отдаден на него — възпротиви се старецът. — Ако днес ставаха свещеници само онези, които вярваха безрезервно в онова, което проповядваха, нека просто кажем, че недостигът на духовници щеше да е огромен.

— Ах, разбирам — отвърна Емил, отпусна се на стола и си позволи отново да се усмихне. Сплете пръстите на ръцете върху скута си.

Старецът не знаеше как да приеме промяната в поведението на своя домакин.

— Смешно ли ви е това? — попита той. Тонът му беше отбранителен. — Затова ли ме повикахте тук, да ми се подигравате, че нямам вяра? Съжалявам, но не съм впечатлен. Имах достатъчно време на разположение, за да свикна с подобен тип подигравки.

Емил изтри усмивката от лицето си и се изправи на мястото си.

— Не ме разбрахте — каза с искрена сърдечност. — Въобще не съм обезпокоен от липсата ви на вяра. Що се отнася до мен, спокойно можете да сте най-заклетият атеист или привърженик на Феята на зъбките, не ми пука.

Лорънс се обърка още повече.

— Освен това — добави Емил, преди да даде възможност на събеседника си да го прекъсне — не съм най-подходящият човек на света, който да ви съди. Лично според мен позицията ви е… — потърси правилната дума — … разбираема.

Старецът го изгледа внимателно. Очевидно тази среща не беше точно онова, което беше очаквал. Емил беше доволен.

— В интерес на истината — продължи той — точно това ме привлече най-много към вас. Фактът, че не вярвате, а вероятно и никога не сте вярвали, но въпреки това сте работили години наред сред вярващи.

Лорънс кимна, просто потвърждаваше фактите.

— Дори сте им помагали да изграждат собствената си вяра, да я подсилват, да говорят за нея.

— Не разбирам какво общо имат тези неща с всичко това — осмели се да каже най-накрая Лорънс. — Просто си вършех работата. Правех необходимото, за да преживявам.

— Правили сте много повече. Казаха ми, че сте били много популярен свещеник, преди да се оттеглите. Били сте обичан от енориашите си.

Старецът седеше мълчалив. Коментарът го накара да се почувства неудобно, но все още чакаше да види къде ще го отведе всичко това.

— Въпросът ми към вас е — започна Емил, надушвайки подходящия момент — способен ли сте да го направите отново?

* * *

От този момент насетне разговорът между Емил и Лорънс пое в напълно различна посока. Стоическата мълчаливост на стареца отстъпи място на любопитство. Вкопаните в лицето му сини очи като че ли заблестяваха все повече и повече с разкриването на всяка подробност от плана на Дюре.

— Няма да е лесно да ги убедя, че съм един от тях — каза Лорънс, докато Емил му обясняваше ролята, която искаше от него да изиграе. — Групи като тази, за която говорите, са затворени и подозрителни към външни хора. Свикнали са да ги проучват и са станали бдителни и внимателни.

— Точно заради това ще бъдете перфектен — възпротиви се Емил и се наведе над бюрото си. — Един изгнаник, който иска да се присъедини към други изгнаници.

Лорънс обмисли идеята и поклати леко глава.

— Аналогията не е точна. Аз не бях изгонен, сам напуснах.

— Те също не са напускали — отвърна Емил. — Създали са своя собствена общност в периферията на Църквата. Те са изгнаници, защото сами са решили така, също като вас.

Този път Лорънс не отговори, а просто се потопи в думите.

— Лесно можете да моделирате историята си, за да се впишете в идеологията им — продължи Емил. — Например можете да кажете, че сте напуснали, защото сте останали разочарован от институционализираната йерархия на Църквата. Заради мъртвия й и бездушен структурализъм. Желали сте нещо по-… живо.

Старецът кимна одобрително.

— Тези понятия не означават нищо, ако не са изпълнени с правилния смисъл. Вярата срещу Църквата. Духовността срещу религията.

— Разбира се, ще се наложи да прикриете собствените си убеждения. — Емил изгледа внимателно Лорънс. — Харизматиците са група, ръководена от идеята, че вярата е нещо живо вътре в теб. „В сърцето ти.“ Винаги е било така във всяка харизматична група в християнската история — от монтанизма^[1] през втори век до петдесятниците в наши дни. Католическото харизматично движение не се е променило. — Историята беше научила Емил на много уроци.

Лорънс заклати одобрително глава и погледна домакина си с възхищение.

— Сега разбирам защо се съсредоточихте в миналото ми в началото на нашия разговор — каза той. — Както вече сте забелязали, имам известен опит да се преструвам на вярващ пред вярващите.

Емил му се усмихна широко — чувството за конспиративно разбирателство беше създало връзка между тях.

Изведнъж лицето на стареца помръкна.

— Какво има? — попита Емил, който веднага усети промяната в настроението на госта си.

— Не биха приели външен свещеник, та дори и бивш такъв. Паството им е изцяло подчинено на техния духовен водач — мисля, че се казваше отец Алиегро.

— Алберто — поправи го Емил. — Отец Алберто Алварес.

— Да, точно той. Напълно отдадени са на този човек. Не биха приветствали нов водещ глас.

— Тогава не се опитвайте да бъдете водач — отвърна домакинът, а усмивката се завърна на лицето му. Очакваше подобен развой и вече го беше обмислил добре. — Чух, че се е отворило ново, по-подходящо работно място при тях. Кажете ми, Лорънс — попита с огромна усмивка на лице Емил, — обмисляли ли сте някога да станете чистач?