Том Фокс
Седмата заповед (52)

52

Хотел „Маджестик“

Анджелина се стресна в съня си. Предишната вечер беше заспала на секундата, в която се отпусна в леглото, между меките завивки и удобния матрак. Силата на съня направо я завладя, без преди това да се опитва да води преговори. Сънува пророци, реки, куршуми и грехопадения, докато всичко не приключи в един миг.

Вдигна глава от възглавницата и установи, че косата й е още мокра.

— Колко време спах? — попита с изтощен глас, когато усети раздвижване в стаята. Бен вече се беше събудил.

— Почти четири часа — отвърна той, — което не е никак зле.

Анджелина запремигва, за да могат очите й да привикнат със светлината. Бен стоеше на няколко метра от нея. Беше облечен в чисти и изгладени дрехи, пълна противоположност на онези, които беше носил вчера.

Жената вдиша дълбоко и усети приятни аромати — на кафе, яйца и препечени филийки.

— Помислих си, че и двамата имаме нужда от закуска — каза Бен, разчел добре физиономията й. — Ще ти е по-удобно, ако седнеш.

Изненадана, но привлечена от миризмите и поддаваща се на свирепия глад, който бушуваше в нея, Анджелина намести възглавницата си и се изправи до седнало положение. Миг по-късно Бен постави сребърен поднос в скута й. В центъра му имаше омлет с кашкавал, придружен от нарязан пъпеш и горски плодове, препечена филийка и малко бурканче със сладко, купичка лилав йогурт и чаша с горещо черно кафе.

— Надявам се да обичаш такива неща — каза Бен и отстъпи назад. — Не знаех каква е диетата ти, затова се наложи да налучквам.

— Всичко е идеално — отвърна Анджелина и се нахвърли на кафето. Не можеше да си спомни кога за последно беше яла нещо — дали не беше вчера на закуска? — и бе готова да излапа всичко, до което можеше да се докопа.

Натъпка огромно количество омлет в устата си. Ароматите се смесиха върху езика й.

— Ти успя ли да поспиш? — попита тя.

— Два-три часа — отвърна Бен. — Заради адреналина, нали се сещаш? Не ми позволи да спя повече.

Разбираше го много добре. Топна крайчето на филийката в сладкото и отхапа от нея, за да добави нов аромат към вече съществуващите.

— Намерих прането ни закачено отвън на вратата, когато преди половин час отворих да взема храната — добави архиварят. — Прибрах дрехите ти в гардероба. Надявам се, нямаш нищо против, че вече ядох.

Бен посочи бюрото. Върху него имаше друга табла, чието съдържание вече беше опустошено.

Анджелина му се усмихна.

— Хубаво е да знам, че не съм единствената с такъв апетит. — Разговорът им от предишната вечер беше оставил неприятен привкус у нея, но с утрото настроението й се беше оправило, а и милото държание на Бен я накара засега да забрави за случилото се.

Архиварят също й се усмихна, след което седна на бюрото и продължи да я наблюдава как се храни. Изчака да изяде половината чиния с храна и добави:

— Трябва да се облечеш, след като приключиш със закуската, и то бързо.

Анджелина се изпълни с енергия. Емоциите от вчера започнаха да се завръщат. Изгледа го над чашата си с кафе.

— Защо да бързаме?

Бен заби поглед в пода.

— Няма да ти се иска да ти кажа.

Нещо в нея като че ли се възпламени.

— Какво има, Бен?

Архиварят бавно вдигна очи и я погледна. Отнесеното му изражение се беше завърнало.

— Третата напаст — каза равнодушно той. — Вече настъпи.

* * *

Някъде между разпита им под Апостолическия дворец и разкритието на Бен, че принадлежи към някакъв харизматичен култ, Анджелина си беше помислила, че вече нищо, което излезе от устата на архиваря, не може да я изненада. Теорията й се оказа грешна.

Тя избута настрана таблата със закуската си и спусна крака на пода.

— Какво имаш предвид, Бен? — Стегна колана на халата си и стана. — „Добро утро, ето ти малко закуска, но се обличай бързо, защото ни застигна напаст“? Господи, човече!

Архиварят не отговори. Вместо това се зае да разкъсва найлона на прането. В погледа му се четеше притеснение.

Разгневена, но и озадачена от поведението му, Анджелина сграбчи дрехите си и отиде в банята да се преоблече.

Докато беше там, чу първата експлозия.

Не беше експлозия от огнестрелно оръжие, с каквито се беше запознала добре вчера, макар и против волята си. Това беше коренно различен звук. Приличаше на грохот, който разтресе нея и цялото помещение.

Анджелина веднага се разкрачи, за да запази равновесие, след което се пресегна и се хвана за мивката. Експлозията все още ехтеше в ушите й, но грохотът постепенно започна да отслабва.

— Какво, по дяволите, беше това? — Тя излезе от банята и докато закопчаваше ризата си, стрелна Бен с въпросителен поглед.

— Третата напаст — обясни той. Изглеждаше изключително сериозен. Думите му бяха премерени и много спокойни.

— Стига приказки за напасти и подобни глупости! — Търпението на Анджелина беше достигнало границата си.

Бен осъзна, че каквото и да каже, няма да бъде прието от нея, затова отиде до един от високите прозорци и дръпна завесите. Знаеше точно какво се крие зад тях.

Направи знак на Анджелина да се приближи.

Тя се намуси. Странното поведение на Бен беше достигнало невиждани нива. Спря на крачка от него и погледна навън.

Чу се нов бумтеж и този път Анджелина видя как една канализационна шахта на „Виа Венето“ се надигна с невероятна сила от асфалта и прелетя поне два метра във въздуха, преди да се удари в земята с ужасен металически трясък. От отворилата се черна дупка се изстреля димен гейзер.

Не, това не беше пара. Анджелина осъзна, че веществото е прекалено гъсто и прекалено сиво.

Гейзерът почти достигна до техния прозорец на четвъртия етаж и започна да се стеле на талази.

— Не е нужно да вярваш в нещо, в което не искаш — каза Бен със зловещ глас. — Можеш да ги наречеш както искаш — съвпадения, лъжи или каквото и да било. Но пророчеството на плочката предвижда напасти и ти знаеш не по-зле от мен, че третата е…

— Мъглата — довърши изречението Анджелина. Тя погледа за момент случващото се навън, хипнотизирана от виещите се пипала, които се опитваха да покрият цялата улица.

Обърна се към Бен.

— Време е да ме заведеш в църквата си.