Том Фокс
Седмата заповед (60)

60

На „Порта Сан Джовани“

Централен Рим

Емил и Бартоломео обхождаха мястото, на което щеше да бъде отприщена следващата напаст във Вечния град. Янис, другият член в екипа на Бартоломео, вървеше на крачка зад тях.

Емил се чувстваше чудесно, че може да си позволи подобна дързост — да бъде точно тук, пред очите на всички, заобиколен от изнервени туристи и изплашени граждани. Нямаше никакво значение. Изкуството на пророчеството се криеше в неговия първоизточник. Това беше причината да изберат мястото.

Вниманието на всички щеше да бъде насочено към Бог и никой нямаше да гледа към тях.

Оставиха уреченото място зад гърба си. Бяха готови за довечера. Емил беше уверен, че след като слънцето залезеше, всичко щеше да протече по план.

В мрака щеше да е много по-драматично.

Умът му вече се рееше в бъдещето.

— След края на тази напаст интересът и страхът ще достигнат своя връх — обясни той на Бартоломео. Един градски автобус мина покрай тях и ревът на дизеловите двигатели приглуши думите му. — Което означава, че всички ще очакват следващата, петата напаст.

Бартоломео се разсмя.

— Така е. Няма как да не го сторят.

— Освен това разполагат с часа и мястото й.

Появи се втори автобус и Емил млъкна. Продължиха да вървят в мълчание.

Петата напаст беше „предречена“ да се случи утре на разсъмване. Тъй като всички знаеха времето и мястото, погледите щяха да бъдат насочени там.

Господи, всичко беше толкова лесно. До сутринта всички в Рим — вярващи и скептици — щяха да са достатъчно любопитни да разберат какво, по дяволите, ще се случи, и щяха да наблюдават. Мястото беше предопределено от древния текст и потвърдено от съвременните пророци и ясновидци, така че щеше да е претъпкано с поклонници, вярващи, скептици и критици. Както и с духовници. И репортери.

И с охрана, което беше най-важното. По това време хората на Емил щяха да действат.

— Двете заплахи няма да бъдат проблем, нали? — Въпросът на Бартоломео извади Емил от унеса му. Той поклати глава.

— В този времеви отрязък ли? Няма начин. Дори да бяха способни, нямаше да успеят да убият любопитството на хората.

— Но те не са…? — настоя Бартоломео. — Казвате, че няма да са „способни“?

Емил спря, обърна се към спътника си и му се усмихна. Той разбираше точно какво има предвид младият мъж.

— Не, приятелю. Няма да са способни. Подозирам, че точно в този момент Рим губи двама учени, чието присъствие… вече не е необходимо.

Бартоломео отвърна на усмивката с усмивка и двамата мъже продължиха разходката си в мълчание.