Том Фокс
Седмата заповед (32)

32

Бункерът

На Бен не му отне много време да намери плочката. С малко колективна мозъчна атака на двама им върху кои термини да съсредоточат търсенето си, приложението на телефона му беше извело информация за местоположението на предмета в Архива.

НОВИ ПРИДОБИВКИ: АКАДСКИ — РИМ/КЛЕМЕНТЕ 1435.2002AF.

Резултатите светеха на малкия дисплей на мобилния телефон. Миг по-късно двамата се размърдаха.

Кодът отведе Бен до едно стълбище, което беше толкова стръмно, че трудно можеше да се нарече стълба. То водеше до долното ниво на подземието. Анджелина го последва. Архиварят слизаше внимателно, след което се насочи към контролния панел на един от подвижните рафтове. Въведе търсения номер на малката цифрова клавиатура и веднага се задейства мотор. Секунда по-късно огромните рафтове се задвижиха върху релсите си, монтирани в бетонения под — някои се отместиха наляво, а други — надясно. Когато приключиха, се чу приятен звук и ред 27 беше отворен и достъпен, а всички останали рафтове се бяха разположили по ширина и заемаха не повече от шест сантиметра всеки.

— Оттук — каза Бен и тръгна между рафтовете.

Анджелина забеляза, че той шепне — колкото по-навътре в бункера влизаха и колкото повече се доближаваха до плочката, толкова по-тих ставаше спътникът й. Първоначално си помисли, че просто се е съсредоточил в задачата си, но боязливият му тон й подсказваше друго.

Бен измина цялата дължина на ред 27 и проверяваше табелките на всеки рафт, докато не стигна до секция, която се намираше почти в края. Обърна се наляво и преброи рафтовете от долу нагоре, докато не стигна до четвъртия, който беше на нивото на раменете му.

— Трябва да е тук. — Архиварят провери отново номера на телефона си, след което погледна редицата от сиви кутии. — А това трябва да е тя.

Кутията, която посочи, беше на нивото на очите на Анджелина. Бен вдигна телефона си и сканира баркода на етикета й.

— Тя е — съобщи той. — Намерихме нашата плочка.

* * *

Един въпрос се въртеше в главата на Анджелина от момента, в който влязоха в Архива. След като намериха кутията с плочката в нея, не можеше повече да се сдържа. Самата структура на системата на подреждане я озадачаваше.

— Бен, можем ли да я отворим?

Архиварят разбираше притеснението й.

— Всички лавици са защитени с код за достъп — отвърна той и посочи към двата метални лоста, единият от които се подаваше няколко сантиметра от горния рафт, а другият — от долния, разположени така, че да не позволяват изваждането на кутиите. Анджелина бързо се беше сетила за предназначението им. — Необходимо е да се въведе код, за да се освободят лостовете. Това ни позволява да следим кои рафтове са използвани и от кого.

Погледът на Анджелина вече не беше насочен към кутиите, а към спътника й.

— Предполагам, че имаш достъп?

Бен се поколеба.

— Да, макар че не ми е позволено да го използвам без…

Архиварят замлъкна. Протоколите бяха важни, но в крайна сметка двамата бяха тук поради една и съща причина.

— Просто ми дай секунда — каза той и се изпъна като струна. Мина покрай Анджелина — намачканата му риза се отърка в блузата й — и се насочи към началото на пътеката. Там въведе няколко цифри на клавиатурата, която използва, за да размести рафтовете, и няколко секунди по-късно се чу жужене.

Двата ограничителни лоста се задвижиха.

— Ще отида да взема стълба и някои неща…

Гласът на Бен остана някъде в далечината. Анджелина не го чуваше.

— Нямаме повече време за губене — прошепна тя.

Пресегна се и стисна здраво сивата кутия.

* * *

Кутията излезе от рафта по-лесно, отколкото Анджелина предполагаше — тежеше по-малко от очакванията й. Тъй като наблизо нямаше маси, тя я остави внимателно на пода.

От другия край на пътеката Бен я видя и разбра какви са намеренията й.

— Анджелина, какво правиш? Не можем да я отворим тук!

Той хукна към нея и я хвана за рамото.

— Трябва да я отнесем в една от читалните. Необходимо е да я сложим на подложка и да използваме ръкавици. За бога, това е история!

Не че Анджелина не беше съгласна с него, но желанието й да извади артефакта от кутията, беше прекалено силно, за да му устои. Плочката е тук и трябва да я видя. Веднага.

Кутията беше завързана с връв. Тя си пое дълбоко въздух и внимателно я развърза.

С едно движение на китката махна капака.

Плочката беше поставена в специално изрязана поставка от дунапрен. Тя може и да беше история, но история, която се пазеше по възможно най-добрия начин. Нямаше прах по нея, нито паяжини. Вътрешността на кутията беше изключително чиста.

При гледката на този древен предмет Анджелина съумя единствено да прошепне „Боже мой“. Плочката беше точно… пред нея.

Целият й кратък научен живот беше посветен в изучаването на културата и езика на хората, които бяха използвали тази писменост. Тя беше виждала снимки на всяка една глинена плоча и камък, на които беше писано с акадски пиктограми. В тях се разказваше за величествените Висящи градини на Вавилон — най-известния град на тази култура — и се правеха предсказания за хилядолетие напред. Бяха написани истории за богове, богини и хора, принадлежащи на цивилизация, която се беше разпространила по цялата земя, но постепенно беше заличена от гърци, перси и други. История — от началото до края — предадена чрез рунически триъгълници и тирета, в които Анджелина се беше влюбила.

Досега обаче не беше виждала акадски документ от толкова близо — документ, който не беше скрит зад трисантиметрово стъкло на музейна витрина с табелка, която предоставяше елементарно описание на съдържанието й. Досега нямаше възможност просто да се пресегне и да…

— Анджелина, недей!

Но тя не можеше да се спре. Ученият в нея настояваше да се опомни и да вземе ръкавици и подходяща стойка за реликвата — да направи всичко правилно — но нещо я беше обладало. Имаше нещо различно при тези обстоятелства и в този момент.

Анджелина натисна дунапрена и извади плочката от него. Стискаше здраво с ръце гладката й повърхност, макар че цялата трепереше. Съмненията й се изпариха на мига, артефактът изглеждаше напълно автентичен. Клиновидната форма на древната писменост беше истинска и се намираше на сантиметри от очите й — символите в глината са били нанесени още докато материалът е бил мек. Миналото протегна своята ръка към Анджелина. Тя принадлежеше на един почти непознат свят, в който камъкът и кожата бяха неотменно свързани. Сърцето й затуптя, а погледът й се замъгли.

И в този момент всичко притъмня.