Том Фокс
Седмата заповед (36)

36

В сърцето на Ватикана

Истинска ирония на съдбата беше, че Анджелина веднага разбра какво се случва. Отново стреляха по нея и точно както преди тялото й беше посипано с каменни отломки. Паниката от следобедното нападение я погълна за втори път. Адреналинът й веднага се покачи.

Тя се обърна към Бен, който стоеше вцепенен, сякаш краката му бяха станали от камък. Лицето му беше бледо, но и ужасено от случващото се. За него това също беше второ нападение за деня и определено не се справяше с травмата толкова добре, колкото нея.

На Анджелина започна да й се повдига. Страхът беше достигнал нови нива. Дали онези груби мъже, които ги отвлякоха, щяха да се появят отново и да ги спасят? Грешка ли беше да напуснат убежището на Швейцарската гвардия? Мисълта се залута в главата й с неописуема скорост. Тя все още не беше сигурна дали нападателите и похитителите й не бяха едни и същи хора, тя…

Още един изстрел проряза нощта и мислите й просто се изпариха. Импулсите й се задействаха.

Анджелина се спусна към Бен и го сграбчи за рамото. Очите й се забиха в неговите и от езика й се изтръгна една-единствена дума:

— Бягай!

* * *

Ридолфо нямаше намерение да позволи на Андре да прецака работата за втори път. Жената вече беше изплашена, а една изплашена мишена беше много по-непредвидима.

Лично той щеше да се заеме със стрелянето.

Никога не беше тренирал стрелба, нито пък се увличаше по оръжията, но не беше и някой лаик. През годините често ходеше на стрелбището край Мондрагоне и определено знаеше как да борави с оръжие и мишена. Само дето мишените не се движеха и не бяха хора.

Въпреки това си имаше първи път за всичко.

Първият му изстрел не беше никак точен. Той се вряза в стената зад жената. Ридолфо се наруга, стреля отново и пак се наруга, защото вторият му опит не беше по-точен.

Щеше да се справи много по-добре, ако се беше заел с мъжа, който беше застинал от ужас и не помръдваше. Приличаше на истинска статуя.

Ридолфо си пое няколко пъти въздух, прицели се и отново стреля. Изстрелът беше перфектен. Но точно когато пръстът му леко натисна спусъка, жената сграбчи спътника си за рамото и го дръпна от пътя на куршума. Ако не го беше сторила, главата на онзи щеше да получи още една дупка. Вместо това куршумът се заби в древната каменна стена.

По дяволите! Мишените на Ридолфо се бяха раздвижили. Тази шибана жена! Двамата с мъжа бяха на път да се измъкнат. Трябваше да ги спрат.

Но се движеха прекалено бързо. Преди Ридолфо да успее да произведе нов изстрел, вече бяха стигнали до сводестия изход. Минаха през него и се изгубиха от поглед. Щяха да се озоват в един от безбройните коридори, които свързваха части от Двореца с редица други сгради във Ватикана.

Ридолфо свали пистолета и излезе иззад скривалището им.

— Проклятие! — провикна се към Андре и вложи всичките си сили в бедрата си. — След тях!

* * *

Бен бягаше след Анджелина и се опитваше да я догони. Това беше единственото нещо, което не позволяваше на паниката да го погълне изцяло. Беше изтощен и имаше нужда да спре, за да си поеме въздух. Устните му се движеха, но нищо не излизаше от тях, въпреки това той не спря да повтаря беззвучно едно и също:

Светлите места ще станат тъмни…

Навсякъде около тях с демонична настоятелност свистяха куршуми. Те бяха насочени към него и Анджелина. Пророчеството се оказа истина. Бяха потопени в мрак. Градът държава, който Христос беше нарекъл „светлината на хълма“, беше станал тъмен. Не беше виждал по-черен мрак от този, който беше паднал… в град, изпълнен със светлина.

Бен следваше Анджелина импулсивно. Тя беше поела по една от уличките между древните сгради. Лицето й беше ужасено, но и изпълнено с решителност.

Сърцето на Бен биеше лудешки. Досега неговите два свята бяха разделени — професионалният и личният, историята и вярата. Работата му беше свързана с миналото, а вярата му — с бъдещето.

Днес те се бяха слели.

* * *

Апостолическият дворец остана зад тях. За момент стрелбата секна, затова Анджелина и Бен хукнаха да бягат, но жената дори за миг не си помисли, че са в безопасност. Не успя да огледа добре преследвачите им — бързаше да се отдалечи от тях — но когато погледна назад, докато повличаше Бен със себе си, забеляза две фигури зад каменната бариера на двора. Беше напълно сигурна, че това са същите мъже, които стреляха по нея край реката по-рано през деня.

Кожата й настръхна още повече. Ватиканът не беше като квартала, в който се намираха по-рано — тук имаше съвсем малко улици и завои, за разлика от мрежата от такива, които й бяха помогнали да избяга днес. Сега двамата с Бен бяха много по-открити и преследвачите им определено щяха да се възползват от това.

Почти веднага след като тази мисъл си проправи път в ума й, паветата между нея и спътника й бяха прорязани от нов куршум.

* * *

Ридолфо не можеше да повярва, че отново ги изпусна. Андре нямаше да го остави на мира, особено след думите, които му наговори по време на неумелите му опити за стрелба през този следобед. Щяха да следват подигравки и обиди.

Те обаче щяха да са малко неудобство пред гнева на шефа им, бащата на Андре, ако се проваляха отново. Ридолфо знаеше какъв е залогът, и макар да не разбираше каква точно беше заплахата от страна на Анджелина Кала и Бен Вердикс, беше наясно, че екипът на Емил — от който беше част — щеше да получи само един опит да постигне своето, и щом Емил казваше, че тази двойка може да бъде пречка, Ридолфо имаше достатъчно основателна причина да ги спре.

По ирония на съдбата точно настоящата напаст му пречеше да изпълни задачата си. Без електричество Ватиканът представляваше тъмни улички, заобиколени от сиви каменни маси. Беше изключително трудно да се различат някакви форми или движение в мрака, а двойката, която преследваха, не спираше да се движи.

Възползвай се доколкото можеш от обстоятелствата, казваше баща му, може би за да му помогне да превъзмогне физическите си недостатъци и да се справи с неприятните моменти в живота си, но този съвет му беше помагал много през годините.

Настоящите обстоятелства не бяха добри, но щеше да се възползва от тях.

Вдигна отново пистолета си, прицели се и стреля.

* * *

Навсякъде в Рим

Невиждан мрак беше превзел града. Жителите, преживели промяната в цвета на реката и стрелбите, които я бяха последвали, като че ли не можеха да понесат това ново „съвпадение“. Напрежението и страхът растяха.

Безброй хора излязоха по улиците и площадите, за да проверят докъде се простира мракът. Когато видяха, че е погълнал всичко, че единствените светлини бяха от фенерчетата на пешеходците и фаровете на автомобилите, напрежението започна да прераства в страх.

Какво, по дяволите, се случваше в Рим?

Без стационарен интернет и телефон — мнозинството римляни се бяха отказали от тях за сметка на мобилните телефони, които се бяха изключили при липсата на захранване в клетъчните кули — единственият начин да проверят и потвърдят страховете си, беше, като излязат навън.

Цял Рим се понесе по улиците. Пътните артерии заприличаха на вени от черна плът. Трафикът стана почти невъзможен, а изнервените шофьори, които натискаха постоянно клаксоните си, не помагаха да се разсее настъпилата паника.

Рим губеше самоконтрол. Страхът беше пристигнал заедно с мрака, стрелбите и кръвта. Той беше труден за опитомяване звяр.

* * *

Във Ватикана

Куршумът се заби в камък и мазилка със звук, който беше станал добре познат на Анджелина. Този път обаче беше съпътстван от още нещо — нещо, което наподобяваше скимтене. Необходима й беше цяла секунда, за да осъзнае, че тя беше източникът на това скимтене. Когато погледна краката си, осъзна, че то е породено от болка.

Куршумът, който беше експлодирал в стената пред нея, не беше пропуснал напълно целта си. Платът на панталоните й беше разкъсан точно над лявото коляно, а появилата се кръв беше придружена от огън, който изгаряше нервите на крака й. Анджелина никога не беше изпитвала подобна болка, която се засилваше с всяка стъпка, която правеше по павирания път.

— По дяволите, ранена си! — констатира Бен, забелязал внезапната промяна в походката й и нарастващото червено петно, което се беше образувало над коляното й. Това беше първото смислено нещо, което беше изрекъл, откакто напуснаха Архива. Анджелина не пропусна изписания на лицето му ужас, както и колебанието, което се усети в темпа му.

Макар Бен да беше прав и да нямаше представа как да постъпи с раната от куршум, тя знаеше, че е по-добре да продължат да се движат. Не беше чула чупене на кост и въпреки че болката беше невероятна, загубата на кръвта, която се стичаше от раната, едва ли беше животозастрашаваща. Имаше голяма вероятност да оживее, но ако спрат на едно място, със сигурност щяха да бъдат убити.

— Не забавяй крачка — провикна се тя на Бен и се насили да възстанови своя темп отпреди малко, въпреки изпепеляващата болка, която я заливаше след всяка стъпка. — Нищо ми няма.

— Нищо ли! — Архиварят беше изумен, но възстанови темпа си. — Току-що те простреляха! Беше, беше… — Въздухът не му стигна, за да довърши.

— Куршумът само ме одраска — провикна се Анджелина в отговор. Светът около нея започна да се люлее и тя изпадна в паника при мисълта, че не беше преценила правилно раната. Така ли се чувстваше човек, преди да изпадне в безсъзнание? Преди да потъне в мрака?

Мина известно време, но Анджелина не изгуби съзнание, така че се насили да се концентрира върху единственото, което беше от значение.

Павираният път пред тях ги водеше към стена, но имаха възможност да продължат надясно или наляво. Тя имаше само няколко секунди, за да вземе решение.

Огънят в левия й крак се разпростираше към хълбока и заплашваше да я погълне цялата.

Наляво. Решението дойде от само себе си. Ако поемеха надясно, щяха да останат зад стените на града държава, а желанието й беше да излязат навън.

Анджелина побутна Бен в избраната от нея посока. Деветдесетградусовият завой ги отведе в по-тясна алея, която свършваше само след няколко метра. За момент си помисли, че е взела грешното решение. Може би вдясно беше правилното.

След секунда почувства облекчение, защото в края на тясната алея излязоха на открито. Първоначално заради мрака не успяха да преценят какво се крие там, но бързо установиха какво е.

Бяха се озовали на най-известния площад в Запада — „Свети Петър“. Огромното пространство пред най-важната католическа базилика представляваше каменен кръг, намиращ се в прегръдката на две галерии, които продължаваха от двете страни, на север и на юг — същински огледални арки — и почти се срещаха в далечния край. Върху тях стотици статуи мълчаливо охраняваха тълпите от поклонници, които обикновено се разхождаха наоколо, както и древния и мистериозен обелиск, който се издигаше гордо в центъра.

Точно сега площад „Свети Петър“ беше потънал в мрак, както и всичко останало във Ватикана. От мястото, на което се намираше, Анджелина можеше да види отвъд Рим. Мракът се беше разпространил като ехо по целия хоризонт и къде ли още не. Електричеството не беше спряло само между тези каменни стени, а навсякъде.

Тъмнината беше прокудила тълпите, които обикновено изпълваха големия площад дори вечерно време, и бяха прекалено открити тук. Двамата с Бен трябваше да намерят друг изход.

Ситуацията изглеждаше безнадеждна, докато Анджелина не забеляза нещо в далечината. Когато го разпозна, сърцето й се изпълни с надежда.

В далечния край на площад „Свети Петър“ нещо просветваше като фар. Редици от еднакви очи осветяваха мрака и образуваха верига, която пълзеше по своя божествен път.

Анджелина изведнъж осъзна, че не всички светлини в Рим бяха изгаснали. Тези, които бяха още живи, можеха да се окажат единствения им шанс.

* * *

Ридолфо се беше толкова засилил, когато зави зад ъгъла, че едва не изгуби равновесие. Миг по-късно се появи и Андре. Мишените им бяха бързи, но най-накрая един от куршумите на Ридолфо беше намерил целта си, а не беше поредното удряне на камък. Успя да рани жената и макар раната да не беше смъртоносна, поне я забави. Това беше достатъчно. Ридолфо знаеше, че спътникът му е също толкова добре подготвен физически, колкото самият той, така че една ранена екскурзоводка и изплашен архивар нямаше да успеят да им се измъкнат. Трябваше само да продължават да ги преследват и да не ги губят от поглед.

Очите на Ридолфо привикнаха към мрака и онова, което видяха, го разтревожи. Не очакваше точно това.

Площадът.

— Мамка му! — Мъжът изруга и спря на място. — Проклятие! — изкрещя, без да се съобразява, че може да бъде чут. Сметките му въобще не включваха да преследва мишените на такова огромно пространство, и то сред толкова много хора. Щеше да е изключително трудно да ги различи сред безбройните туристи, които се разхождаха наоколо като сиви сенки, облечени в още по-сиви дрехи. Нямаше проблем да започне да стреля, стига да успееше да уцели двамата, които преследваше… но поне трябваше да има някаква бегла представа къде се намират. Огледа внимателно минувачите, но не постигна никакъв успех.

Може би просто трябваше да открие огън. Майната им на косвените жертви. Не му пукаше, стига да успееше да пречука кучката и приятелчето й.

— Ей там! — провикна се Андре, а ръката му посочи наляво.

В началото Ридолфо не видя нищо. Хората се бяха събрали на малки групи пред масивните каменни структури. Но после нещо привлече вниманието му.

Движение.

Близо до една от покритите колонади се движеха две сиви фигури в мрака. Движеха се бързо.

На Ридолфо му бяха необходими само няколко секунди, за да разбере каква е целта им. В края на площада, в източната част на Ватикана, се виеше колона от бавнодвижещи се автомобили, чиито фарове създаваха усещането за странен лъч в черния мрак.

Ридолфо беше наясно, че не може да произведе чист изстрел от такова разстояние — не и в мрака и при толкова много препятствия пред себе си. Имаше само една възможност.

— Да се размърдаме, мамка му! — провикна се той на Андре, зави леко вляво и хукна право през сърцето на площада. — Трябва да стигнем до тях, преди да излязат на улицата.