Том Фокс
Седмата заповед (9)

9

Близо до площад „Кампо деи Фиори“

По свои изчисления Анджелина бягаше и си проправяше път между заплетените улички от поне десет минути. Макар да не бяха последвали повече изстрели и да не беше виждала преследвачите си, откакто се изгуби в по-забутаните части на квартала, тя не спря. Рим е голям. Би било разумно да се отдалеча колкото се може повече.

Тялото й обаче настояваше да спре да си почине. Краката й почти бяха отказали. Гърдите и сърцето й заплашваха да се пръснат.

Анджелина забави ход, избра две паркирани перпендикулярно до тротоара коли и се шмугна между тях, като се надяваше това решение да не й е последното. Тя клекна, за да се скрие от полезрението на минувачите, облегна се на жълтия фиат зад себе си и се плъзна по вратата му, докато дупето й не се удари в твърдия асфалт.

Почти пет минути Анджелина не прави нищо, дори изпразни главата си от всякакви мисли. Така позволи на сърцето и дишането си да се успокоят. Седеше мълчалива и очакваше преследвачите й да се появят отнякъде, да я забележат и да приключат с нея. Само че минутите минаваха, а звуците, които се носеха към нея, бяха обичайните за града. Най-накрая Анджелина се отърси от психическия ступор, в който беше изпаднала, и пусна разума си от клетката, в която го беше затворила. Мигновено в главата й се разрази истински хаос от мисли.

Какво, по дяволите, става? Какво да правя? Къде да отида?

Опита се да успокои дишането си, след което започна да подрежда мислите си по категории и групи. Процесът беше същият, като да работи върху някоя научна загадка. Това я накара да се отпусне и да се справи със завладелия я шок.

Не беше ранена, поне не съществено. Тялото я болеше от каменните отломки, които се бяха посипали отгоре й, но един бърз оглед й показа, че кожата й не е разкъсана, а и не усещаше да има счупени кости.

Анджелина се опита да измисли какво би довело до случилото се през този следобед. Каква беше причината да се превърне в мишена? Не й хрумна нищо — нямаше основание подобно нещо да й се случи. Може би се беше спречкала с един-двама туристи, но това беше нещо нормално, което никога преди не беше водило до стрелба.

А и водата на реката… не знаеше какво, по дяволите, да мисли за това.

Стомахът й отново се сви от паниката. Трябваше да се отдалечи още повече. Тук не беше безопасно. Трябваше да стигне до някоя метростанция, да влезе в нея и да отпътува надалеч.

Анджелина се съвзе и се изправи.

Не полетяха отново куршуми. Никой не хукна след нея. Тя се обърна, включи се във вълната от пешеходци и бързо се изгуби в нея.

* * *

През няколко улици

На Ридолфо не му харесваше, че трябва да преследва жената по страничните улици на Рим. Времето от късния следобед до вечерта беше запазено за разходки за местните жители, които бяха завладели тротоарите, особено в региона около „Кампо деи Фиори“ с неговите преплетени алеи и площади, изпълнени с продавачи на цветя, кафенета и семейни магазинчета. Странната промяна във водата на Тибър беше изкарала всички навън. Те бяха плъпнали и по платната на улиците, които принципно бяха толкова тесни, че колите минаваха трудно по тях дори когато бяха празни. Ридолфо не само трябваше да бяга и да се поти — дрехите му, които бяха абсолютно чисти сутринта, бяха подгизнали — но и се налагаше да го прави сред тълпа, чиито погледи бяха залепени за лицето му като магнити.

През целия си живот живееше с мисълта, че — за разлика от партньора си — не беше олицетворение на красотата, всъщност беше изключително грозен по всички възможни стандарти. Спомняше си посещенията при доктора, когато беше малко момче. Онзи тъпак често говореше на майка му и баща му — винаги когато смяташе, че Ридолфо не може да го чуе — за „вродени увреждания“ и „физически деформации“. Родителите му се опитваха да го предпазят от подобен език. Той беше „специален“ според майка си и „уникален“ според пастрока си.

Ридолфо не смяташе, че това бяха подходящи определения за едно дете, което се налагаше да крие петнистата и смачкана каша, която представляваше вратът му. Той се срамуваше, а по-късно и отвращаваше, от странните бразди, които осейваха бузите и правеха кожата му да изглежда набръчкана. Никое човешко лице не биваше да изглежда по този начин. Ненавиждаше онова, което другите деца му причиняваха, макар че по-късно разбра, че това е нещо, характерно за тях. Те го подиграваха безмилостно, отлъчваха го от малките си групички и се стараеха да е наясно, че е различен, нежелан и неприятен.

С времето Ридолфо се научи да живее с външния си вид. Една част от него беше благодарна, че заради него животът му беше поел в определена посока. Той беше разбрал, че не трябва да се съобразява с това, което другите мислеха за него. Беше разбрал, че трябва сам да се справя с трудностите, с всичко, което му се изпречеше на пътя, без да обръща внимание на чуждото мнение. По този начин успя да изгради характера си.

Погледите, които непознатите продължаваха да му хвърлят, го дразнеха. Колкото и политически толерантен да беше станал светът през последните няколко години, нямаше културна сила на Земята, която да накара хората да спрат да се пулят в такива като него, когато се покажеха на улицата.

Затова Ридолфо не излизаше често и направо побесня заради некомпетентността на Андре, която го беше накарала да го стори. Не само това, но се наложи да бяга сред тълпа от минувачи с пистолет в ръка. Погледите идваха от всеки ъгъл и отвсякъде. Можеше да усети дъха на злобните тъпаци, който беше като гъста мъгла, през която трудно се преминаваше.

Ридолфо даваше всичко от себе си, за да не им обръща внимание, но вратът му беше плувнал в пот от гняв и отвращение.

Убийството на Анджелина Кала не беше просто изпълнение на заповедта, дадена от шефа. Ридолфо щеше да накара кучката да си плати заради преживяното унижение.

* * *

Анджелина зави за пореден път, като се опитваше да се движи бързо, но не и паникьосано като преди малко. Беше се смесила с тълпата и се отдалечаваше все повече и повече от мястото на нападението. По-добре беше да е сред хора, отколкото да бяга като луда и да привлича вниманието на околните. Дишаше дълбоко и се опитваше да върви нормално.

Преди няколко улици извади мобилния си телефон и отвори „Гугъл Мапс“, за да огледа района и да намери пътя до най-близката метростанция. Тя се намираше само на няколко пресечки от нея. Анджелина забърза крачка, когато я наближи. Дали щеше да е в безопасност там — под земята и далеч от центъра на града? Или мъжете щяха да я последват и да я хванат в капана на стоманената кутия — в този мобилен гроб, от който никога нямаше да я пуснат да си отиде?

Двете възможности се дуелираха в главата й. Поемаше риск, като отиваше в метростанцията. Не можеше да отрече това. Но не можеше да се сети за по-добър вариант. Чувстваше се прекалено открита тук. Метрото беше най-добрият й шанс.

След няколко крачки излезе на голямата улица „Корсо Виторио Емануеле II“ — тя беше една от най-оживените в центъра на Рим. Метростанцията беше на стотина метра вдясно. Почти беше стигнала до нея.

Анджелина зави зад ъгъла и погледна напред — търсеше обичайната табела за стълбището, което водеше към метросистемата. Това й попречи да види лъскавия черен ван, който се доближи до нея. Прозорците му бяха също толкова черни, колкото и боята му, така че дори да го беше забелязала, нямаше да види нищо вътре. Ванът забави скорост, за да се изравни с нейната, и спря до нея. Страничната му врата се плъзна настрани и вътре се очертаха фигурите на четирима облечени в черно мъже.

Отвличането й се случи толкова бързо, че Анджелина беше сграбчена, преди да се усети какво става. Двама от мъжете излязоха от вана — единият я хвана за краката, другият уви дебелите си, масивни ръце около гърдите й, а с огромната си длан запуши устата й. Те я замъкнаха към вътрешността на автомобила с професионална координация, а онези вътре я поеха и издърпаха.

Секунда по-късно мъжете отвън се качиха обратно в превозното средство, затръшнаха страничната врата и сложиха качулка на главата на Анджелина, чийто свят почерня.

* * *

„Пиаца Пиа“

Отвличането на Бен Вердикс се случи в близост до Стационе Карабинери Сан Пиетро, накъдето се беше насочил в своя опит да избяга от стрелбата край реката. Не можеше да се отрече, че похитителите му бяха доста дръзки, щом бяха посмели да го отвлекат на тази оживена улица, само на няколко метра от полицейския участък.

Черен ван, подобен на този, който беше изпратен за Анджелина Кала, пресече пътя му. За разлика от нея той видя, когато вратата се отвори, видя мъжете, които слязоха от него, но просто нямаше какво да направи, за да предотврати отвличането си. Хората, които го сграбчиха, бяха много по-силни от него и преди да успее да извика, всичко беше приключило. Вече се намираше във вана, вратата се затвори зад него, ръцете му бяха завързани зад гърба, а на главата му беше сложена качулка, за да не вижда нищо.

Последното, което Бен Вердикс чу, преди да припадне от страх, беше ревът на двигателя.

Мъжете, които го отвлякоха, не издадоха никакъв звук.