Том Фокс
Седмата заповед (7)

7

„Пиаца Пиа“

Бен не можеше да види кой стреля по него, но и нямаше желание да се оглежда, за да разбере. Той вдигна поглед от свитото и кърваво тяло в краката му, завъртя се на 180 градуса и хукна да бяга заедно с тълпата.

В другия край на улицата се намираше Аудиториум Кончилиационе — масивна постройка, след която нагъсто бяха разположени много сгради. В паниката си Бен не мислеше за тях, а конкретно за една малка постройка, която се намираше от другата страна на тунела „Пасето ди Борго“, който започваше зад залата и свързваше замъка „Сант’ Анджело“ с Ватикана. Карабинерите, една от трите полицейски служби, които се грижеха за обществената безопасност в Италия, разполагаха със свое бюро в сградата зад ъгъла. Бен не можеше да се сети за по-добро място, на което да отиде в този момент, от този безопасен и сигурен полицейски участък.

Насочи се към свързващата улица и се опита да увеличи скоростта си, която не беше никак малка, но краката му отказваха да сторят невъзможното.

Последва нов изстрел и Бен отново потръпна. Нямаше съмнение, че е мишена. В главата му се появиха безброй неприятни варианти — невероятно живи и ярки, като в един от тях си представи как поредният куршум се врязва в гръбнака или в тила му и предизвиква същата експлозия от кости и кожа, на която беше станал свидетел само преди малко.

Паниката заплашваше да поеме контрол над него. За щастие, изстрелът не го уцели и Бен занарежда безмълвна молитва: Господи, помогни ми!

След което побягна.

* * *

Близо до Понте Систо

Най-накрая Анджелина успя да се придвижи през трафика на оживената улица по протежението на Тибър. Тя се шмугна в първата малка уличка, която забеляза. Използваше всяка останала капка енергия в тялото си, за да се измъкне от огневата линия. Куршумите се врязваха на сантиметри от нея, затова трябваше да се скрие. Трябваше да избяга от полезрението на нападателите си.

Да се разкара оттук.

Тясната уличка беше три пъти по-малка от онази, от която избяга. Тя водеше в противоположна на реката посока. Вместо с дървета беше оградена от тухлени сгради, които в момента бяха най-близкото нещо до добри приятели за Анджелина. Тя бягаше между тях със скорост, на която не знаеше, че е способна. Беше сигурна, че всяка секунда и всяка нейна стъпка ще бъдат съпътствани от поредния изстрел и… смяташе, че в един момент тялото й ще бъде пронизано от куршум. Запита се какво ли ще е усещането, но не изгаряше от желание да разбере.

Някак си Анджелина успя да стигне непокътната до малката улица „Виа деи Петинари“. Макар стрелбата да беше секнала, тя не си позволи да забави темпа.

Продължавай напред. Бягай!

Гласът в главата й нареждаше и Анджелина се подчиняваше. Досега не беше чувала съзнанието или мислите си да й говорят по този начин — никога дори не се беше доближавала до момент, в който вътрешното й аз да й дава подобни заповеди. Но гласът беше разумен. Трябваше да се отдалечи колкото се може повече оттук.

Единственият й шанс да го стори, беше да продължава да бяга.

* * *

Няколко улици по-назад

— Размърдай се, задник! — Ридолфо излезе от прикритието на зелената кола, откъдето двамата с Андре трябваше да извършат една проста екзекуция. Не биваше да оставя задачата на спътника си, допусна грешка. Трябваше сам да свърши работата. Очевидно си имаше причина бащата на Андре да го ненавижда толкова открито.

За щастие, това беше грешка, която Ридолфо можеше да поправи. Веднъж настигнеха ли жената, щеше да се увери, че собственото му оръжие ще причини смъртта й. Можеше само да се надява, че другият екип, който беше разположен на няколко километра от тях, в друга точка край реката, щеше да извади по-голям късмет с мишената си.

— Жената избяга по онази странична уличка — провикна се на Андре и двамата се насочиха натам. Зареваха клаксони, а няколко коли завиха рязко, за да ги избегнат. Движението на автомобилите беше затруднено от всичките паникьосани пешеходци, които се опитваха да се измъкнат от сцената на събитията.

— Аз ще тръгна оттук — продължи Ридолфо. — Ти иди една или две улици по-нагоре и й отрежи пътя. — Той посочи към горните няколко пресечки и погледна Андре с най-свирепия си поглед. — Не позволявай на кучката да избяга.

* * *

Докато Анджелина бягаше от нападателите си с ужасната мисъл, че това може би са последните й мигове, тя с изненада откри, че животът на човек наистина преминава пред очите му в края. Видя родителите си и по-малкия си брат на коледното тържество, когато бяха деца, а навсякъде около тях имаше увити в ярки опаковки подаръци. Видя въжената люлка, която висеше от дървото и на която се люлееше с часове. Видя първата си студентска квартира — спартанска и семпла — която я изпълваше с радост и доволство.

Спомените бяха живи и приятни, но и някак си печални. Те притежаваха значимост, за която дори не подозираше.

Анджелина нямаше представа колко пъти зави и промени посоката си. Забави темпа, тъй като страхът и съпътстващите го химически процеси, които й дадоха сила да избяга от изстрелите, започнаха да се оттеглят и да разкъсват болезнено мускулите й, вместо да й осигуряват необходимата енергия. Цялата беше плувнала в пот, която изведнъж етана студена. Дрехите й полепнаха по гърдите и гърба й с невероятна, задушаваща сила.

Анджелина постоянно се обръщаше назад с мисълта, че всеки момент ще види насочено към главата си оръжие, но вместо това съзираше единствено тълпата от хора — някои я гледаха изненадани и слисани, несигурни дали да я последват, или просто да подминат тази често срещана лудост от страна на странниците в техния космополитен град.

Краката на Анджелина ставаха все по-тежки. Бедрата й горяха — с всяка следваща крачка започваха да парят повече и повече, докато болката не стана толкова силна, че по бузите й потекоха сълзи.

Това, повече от всичко случило се досега, я разгневи.

Тя нямаше никаква представа кой я преследва и кой стреля по нея. Нямаше представа дали щеше да преживее този неочакван и нежелан момент в живота си. Но можеше да бъде сигурна в едно нещо относно преследвачите си. Те я накараха да се разплаче. Мамка му, Анджелина Кала не беше някаква ревла.