Том Фокс
Седмата заповед (50)

50

На следващата сутрин, преди изгрев

По време на молитва

Домашна църква, „Виа деи Зено“

Стаята не беше добре осветена от двете подови лампи, които разкриваха незабележително обзавеждане. В трапезарията бяха донесени няколко допълнителни стола, които да осигурят повече места, заедно с дивана и фотьойла. Както обикновено те бяха наредени в кръг, доколкото пространството и мебелите позволяваха.

Тази домашна църква въобще не приличаше на ярко осветения им храм, но Томас много я обичаше. Като всички членове на паството им, той принадлежеше не само на голямата общност, която се събираше за литургиите и молитвите, но и на малката местна „групичка“, както се наричаха, която се срещаше всяка делнична сутрин и прекарваше петнадесет минути в молитви, преди да тръгнат за работа. Дори в дни като днес, когато по-късно сутринта щеше да има служба в църквата за онези, които можеха да отидат, малцина пропускаха да започнат деня си в домашната църква.

На масичката в средата на кръга им лежеше откровението. Различните му части бяха добре познати на общността от месеци. Благодарение на екстатичните състояния, които постигаха чрез истинската си вяра, когато Духът изпълваше сърцата на мъжете и жените и ги караше да говорят с гласовете на ангели, се надигаха викове, които споделяха с останалите за пророчеството. Такива хора идваха на домашните срещи, както и на тези в църквата. Един мъж заговори за реката. Женски глас беше разкрил за промяната на цвета й. Другите елементи също бяха изречени — мракът, мъглата, хаосът — обявиха ги отново пророчески уста.

Вече разполагаха с целия текст. Плочката, която беше открита, представляваше потвърждение на онова, което бяха предвидили. То беше изписано върху тази реликва от древното минало. Томас беше разтърсен до дъното на душата си. Артефактът описваше съвсем точно откровенията, които Бог им изпращаше по време на духовния екстаз, в който изпадаха… Това беше потвърждение. Абсолютно потвърждение на онова, което отдавна беше осъзнал, че е истина. Харизмите на вярата бяха истински. Човек наистина общуваше с Бог. Истини, древни колкото света, можеше да бъдат научени… и Бог, който беше говорил в миналото, говореше и в настоящето.

Той предсказваше бъдещето.

— Получихме това от приятели — разнесе се спокойният и уверен глас на Джулио Селмоне, търговец на акции, собственик на къщата и домакин на седмичните им сбирки. Само преди миг Томас му беше помогнал да раздаде фотокопията, които миналата вечер получиха от църквата с благословията на отец Алберто. — Това е цялото откровение на плочката, намерена в калта — продължи мъжът. — Цялото откровение на… всичко.

Хората зачетоха. Текстът беше превод, разбира се, който представяше древното пророчество на съвременния им език.

Лицата им грейваха, докато поглъщаха съдържанието.

Джулио Селмоне се обърна към един възрастен мъж от дясната си страна.

— Съобщението ни беше ли получено от тези отвън?

Старецът беше чистачът на църквата — мъж на име Лорънс, който вчера беше помогнал на Томас да съобщи новините на свещеника, когато стана ясно, че пророчествата са истински. Лорънс беше с тях през последните няколко месеца и веднага след като получи работата в църквата, беше назначен под опеката на младия мъж. Добротата и учтивостта му бързо го превърнаха в обичан член на паството им. Той беше много по-стар от повечето от тях, но неговата възприемчивост и воля бяха невероятни за човек от „старата генерация“. Служеше като вдъхновение за останалите. Отец Алберто, който беше горе-долу на неговите години, го беше взел под крилото си и открито показваше симпатиите си към него.

— Казаха ми, че всички в града са чули призива ни за действие — отговори Лорънс. Старите му очи огледаха присъстващите в стаята. — Хората са възприемчиви, особено ако бъдат предупредени предварително. Може би не съм от правилното поколение, за да отговоря на въпроса до колцина е стигнало съобщението ни. — Старецът се усмихна и останалите сториха същото. — Томас беше нашият глас. Сигурен съм, че той знае. — Чистачът кимна по посока на младия мъж, който се изпъчи гордо и се приведе леко напред.

— Записахме съобщението точно както отец Алберто и Лорънс ни инструктираха — отбеляза младият мъж, като по този начин им даде да разберат, че макар старецът да беше далеч от новите технологии, той бе близо до гласа на Бог. — Пуснахме го онлайн един час след като го записахме. Досега има седемстотин хиляди гледания.

Младият мъж се отпусна на стола си. Гордостта го подтикваше да продължи да говори, но се срамуваше да го стори, затова млъкна.

— Ние ги предупреждаваме — продължи Лорънс, — дори да не искат да ни чуят.

— Светът може и да е сляп — съобщи домакинът им, — но е готов да чуе нашите предсказания за онова, което ще се случи.

В групата отново настана мълчание.

Най-накрая Томас зададе въпроса, който тормозеше всички:

— Какво е то? Какво предстои?

— Видя пророчеството, както и аз — отвърна спокойно Джулио, след което погледна листа и останалите седмина последваха примера му. Мъжът прокара пръст по редовете на превода и накрая спря на един от тях.

Томас се опита да види къде точно сочеше показалецът на мъжа, и когато го стори, го откри и на собственото си копие. Прочете го веднъж и после още няколко пъти. Думите бяха там, виждаше ги ясно… но не разбираше.

Групата беше разпусната от нейния домакин, след като изрекоха молитва за деня, който им предстоеше. Томас слезе бавно по стълбите на къщата и тръгна по улицата. Тази сутрин нямаше да ходи на работа. Щеше да отиде в църквата, за да участва в сутрешната служба. Днес имаше нужда от това.

Преводът се въртеше в главата му. Препрочиташе реда отново и отново.

И отново.

Но не можеше да го разбере. Що за напаст беше… мъглата?