Том Фокс
Седмата заповед (1)

1

Наши дни — сутринта

Случи се някъде през нощта или в ранни зори. Поне така твърдяха официалните версии, породени от нуждата да се разсее объркването, предизвикано от откритието и настъпилия хаос през следващите дни.

Самото откритие беше направено в 4:15 часа сутринта според най-надеждните доклади. По-късно легендата щеше да разказва, че пръв свидетел на събитието е бил бегач, чиито очи още са се нагаждали към променливата сутрешна светлина; като се имаха предвид мащабът на случилото се и фактът, че слуховете се бяха разнесли сред милиони жители, подобна приказка си беше истинска измишльотина. Медиите, както светът отдавна беше научил, винаги търсеха момента, в който беше започнало всичко, и глас, който да проговори като „първи очевидец на местопрестъплението“. Много често те създаваха онова, което не можеха да открият.

Що се отнася до началото на събитието, за него можеше единствено да се гадае. Някои твърдяха, че е започнало няколко минути преди тълпите да започнат да се трупат в ранни зори, а други предполагаха, че началото е било поставено няколко часа по-рано. Разсейващият се мрак на римската нощ, нарушаван единствено от изкуствените сини и оранжеви улични светлини, правеше невъзможно да се определи истинският цвят на реката, докато първите лъчи на зората не се прокраднаха по покривите на сградите.

Когато слънцето най-накрая изгря и лъчите се промъкнаха в света ни, вече нямаше нужда от предположения.

Нещо се беше случило.

В просветляващото утро величествената река Тибър проблясваше като красива панделка и пореше нищо неподозиращия град. От колко хилядолетия пребиваваше по тези земи, никой не знаеше, но едно беше сигурно — тя беше древна колкото историята. Макар в този ден Тибър да течеше в същата посока както винаги и да следваше курса си през седемте хълма на Рим^[1], откакто градът за първи път се беше появил от митовете и легендите, никое утро не беше виждало подобно нещо.

Реката беше червена, някак си гъста, оцветена и тъмна.

Приличаше на пулсираща артерия, гневно изрисувана върху платното, през което течеше. Тибър се блъскаше в огромните скали по пътя си, както и в бетонените прегради, които я възпираха да излезе от коритото си в най-централните части на Рим. Вечният град се събуди и видя чудото. Всички се събраха край реката.

Вонята беше същата както винаги. Вече години наред Тибър беше замърсена до ръба на екологичната криза и макар да беше запазила външната си красота, малцина намираха бреговете й за привлекателни за разходки и излети на чист въздух, какъвто определено не можеше да се намери тук. Но тази сутрин старците излязоха от жилищата си редом с децата, бизнесдами паркираха до накриво спрени таксита — всички бяха дошли на бреговете на реката, стиснали здраво носове, за да погледат тази кървава вена, която разсичаше сърцето на древния им град.

Те гледаха — цялото население на града се беше събрало край Тибър или наблюдаваше от прозорците на близките сгради, или следеше случващото се по телевизията и интернет. Хората бяха озадачени. Объркани. Някои се смееха, а други правеха снимки и подхващаха нови теми в социалните медии, предизвикани от породеното любопитство в Мрежата. Въпросите „Как?“ и „Защо?“ наводниха онлайн форумите и Туитър. Някои от зрителите се опитаха да прикрият притеснението си. Други открито показаха недоволството си. Протестираха. Оплакваха се. Виняха.

Някои стояха настрани, изплашени.

Тибър не обръщаше внимание на никого. Както кръвта тече невидима във вените, така течеше и древната река спокойно, уверено и злокобно, а очите й плачеха с кървави сълзи.

* * *

Един месец по-рано

Централен Рим, близо до базиликата „Сан Клементе“

Предметът, който щеше да промени всичко, не беше с невероятни размери. Не беше нито масивен, нито богато украсен. Външният му вид никак не впечатляваше. Когато Мануел Хереро го взе в ръце и сви нежно пръсти около грубите му ръбове, усещането беше напълно нормално. Но и някак си величествено.

Мануел беше целият покрит в прах и мръсотия, а по кожата му имаше червени петна от копаенето. Мъжът беше облечен в обичайните си работни дрехи — износени и мръсни от годините работа — а лицето му беше покрито от пот и черни петна, оставени от опакото на ръцете му. Мануел не беше от хората, които държаха на външния си вид, и почти не се грижеше за него, но в този момент се почувства недостоен. Мигове като този бяха предназначени за по-велики мъже от него — за изискани, властни и с прилични дрехи.

Въпреки това не друг, а той държеше в ръцете си предмета. Очите му просветнаха. Що за сюрреализъм беше това — как беше възможно нещо подобно да се озове между изморените му пръсти? Откритие.

Камъкът, предположи Мануел, беше прекарал под земята безброй поколения. Дремеше, чакаше. В началото е бил покрит само от тънък слой прах. С времето обаче са се наслагвали и други, съвсем дребни частици, носени от вятъра; трупали са се върху него в продължение на много години. Постепенно прахта се е превърнала в дебел слой пръст, а тя от своя страна е била покрита от нови слоеве, които завинаги са скрили камъка от очите на историята.

Или вероятно този предмет — който можеше да се нарече плочка, защото приличаше по-скоро на такава, отколкото на камък — е бил преднамерено заровен. Случило се е в някоя тъмна нощ — напълно беззвездна или изпълнена с безброй звезди. И двете възможности биха били напълно подходящи за събитието. Мъж, вероятно облечен в свободна роба и качулка, която да прикрива измъчените черти на лицето му, е копаел каменистата почва с върха на лопатата си. Дали е заровил плочката надълбоко? Определено не и на такава голяма дълбочина, на каквато се намираше сега — на много метри под шума на улиците отгоре, в онзи появил се през вековете нов свят. Вероятно първоначално е била заровена на метър дълбочина. Достатъчно, за да бъде скрита от очите на тогавашните жители — напълно преднамерено, подобно на всяко друго погребение, макар и много по-тайно.

Възможно е плочката въобще да не е била заравяна. Възможно е да е била съхранявана тук, точно на това място. Да не е била захвърлена в плитка яма посред нощ, а да е била почитана и пазена. Възпявана, възхвалявана и боготворена заради божествената сила, предизвикала създаването й.

Requiem ceternam dona ei, Domine…

Вероятно са се пели песни и са се извършвали церемонии, подобно на погребалните, за да се запази споменът за идните поколения.

Luxperpetua luceat ei…

Мануел се огледа. Рутинните ремонти, назначени от градската управа, не бяха никак церемониални. Багерът беше оставил грозни кални следи след себе си, примесени с камък и асфалт. Плочката беше разположена върху варовиков камък, който някога е бил бежов, преди подпочвените минерали да променят цвета му в странна смесица от сиво и зелено. Той беше грозен, неприятен и отблъскващ. Напълно възможно беше обаче — наистина беше възможно — някога да е бил нещо различно. Маса. Капище. Олтар.

Introibo ad altare Dei, ad Deum qui laetificat iuventutem meam…^[2]

Да, помисли си Мануел, ще вляза при Божия олтар^[3]. Старият псалм се появи неканен в главата му. Католическото му образование често насочваше мислите му. При Бога моята превъзходна радост.^[4] Такива думи са се пели… някъде тук вероятно е имало певци, погребани в древни ниши, които с времето са се превърнали само в прах. На какъв език ли са говорили? Мануел не знаеше много за древните езици, за да има представа какво да търси на плочката, но дори подобно познание не би му осигурило ясен отговор. Предметът можеше да е много по-стар от обществото, което го беше оставило, заровило и съхранило на това място.

Много по-стар.

Мануел беше сигурен само в едно — по някакъв начин плочката, която държеше в ръце, щеше да промени живота му. Той вече нямаше да е същият и светът вече нямаше да гледа на него по същия начин.

* * *

Под повърхността на кожата му, в богатия на хранителни вещества слой от подкожни мазнини, които се трупаха около месото, сухожилията и костите, се появиха чужди молекули, които се вляха в кръвните клетки на капилярите на Мануел Хереро. Чрез тях тези малки гости получиха достъп до по-вътрешните артерии и вени, в които потекоха с ритмична скорост. Самият факт, че сърцето на мъжа туптеше много по-бързо от обикновено, спомагаше за осъществяването на този процес.

Вероятно онова, което влезе в организма му, беше някаква биологична форма без необходимата интелигентност да крои планове, но все пак беше патоген и верен на името си, той щеше да си свърши работата. Патос, откъдето произлизаше думата, беше древен термин за страдание. То настъпи бързо. Субстанцията се разнесе в цялото тяло на Мануел, потърси най-важните органи и ги нападна жестоко и свирепо.

Извън черупката от плът и кожа мъжът продължаваше да държи плочката в ръце. Лицето му сияеше от радост от откритието, а главата му беше пълна с мисли за новия живот, който го очакваше. Само за няколко минути органите му започнаха да гният.

Докато Мануел осъзнаеше, че животът му няма да се промени, а е към своя край, вече щеше да е прекалено късно. Плочката, пророчеството и смъртта на откривателя — те винаги вървяха ръка за ръка.

Винаги.