Том Фокс
Седмата заповед (56)

56

В библиотеката на църквата „Свети Павел от Кръста“

Томас поведе Бен и Анджелина по поредица от незабележителни коридори. Свещеникът беше нарушил обичайния си режим, при който след литургия се отдаваше на размисли, и се съгласи да се срещне с тях в малката библиотека.

Помещението изненада Анджелина, както я беше изненадала и самата църква. Нямаше махагонови рафтове, нито масивни бюра и кожени фотьойли. Стаята беше в бежови плочки и етажерки, на които имаше около триста-четиристотин книги — не повече — разхвърляни тук и там върху чистите повърхности. От тавана се разливаше флуоресцентна светлина, която окъпваше всичко в синьо-бяло, включително трите дървени стола, които Томас побърза да подреди в малък триъгълник.

— Отецът ще дойде всеки момент — съобщи той и покани Анджелина да седне, но тя остана права. Бен от своя страна се усмихна на младия мъж.

— Благодаря ти, Томас.

Жената не беше спряла да се мръщи на младия мъж от момента, в който го видя. Бяха й необходими няколко секунди, за да си спомни откъде го познава, но когато го стори, осъзна, че това е лицето от онзи видеоклип, който гледа на компютъра във фоайето на хотела. Този Томас беше човекът от записа, който се въртеше в интернет, точно той говореше за пророчества, напасти и…

Господи, не мога да повярвам, че наистина съм тук.

Младият мъж отново посочи стола пред нея и Анджелина беше напът да му откаже отново, вероятно малко по-грубо, но вратата, от която бяха влезли, се отвори.

Отец Алберто Алварес влезе в помещението и нещо се промени.

Анджелина не успя да го види, когато литургията приключи, защото присъстващите създаваха естествена бариера пред нея, но в момента, в който старецът влезе през вратата, тя разбра, че това е свещеникът на църквата. Имаше нещо — не можеше да намери правилната дума — различно в него. Той беше облечен в обикновена сива роба, каквато Анджелина свързваше с францисканците, които виждаше всеки ден в Рим, но движенията му бяха коренно различни. Старецът беше леко прегърбен от възрастта, но съвсем не беше някакъв гърбушко. Лицето му беше набраздено от бръчки. Вероятно причината беше флуоресцентната светлина, но малките му очи като че ли блестяха.

— Бенедикт — каза меко отец Алберто и пристъпи към него с отворени ръце.

Бен го прегърна, както дете прегръща баща си.

Бенедикт?, изрече безмълвно Анджелина, когато архиварят се насочи към стола си. Той й се усмихна почти дяволито.

Трябваше да се сетя, че „Бен“ е съкращение.

— С кого имам честта да се запозная? — попита свещеникът и се обърна към Анджелина.

Дотук с пророческите истории. Шегата просто изникна в главата й.

— Казвам се доктор Анджелина Кала — отвърна тя и протегна ръка от любезност. Свещеникът я пое грациозно и по-скоро я обви в своята, отколкото се ръкува с нея.

— Аз съм Алберто — представи се той. — „Отец“ не е задължително, тъй като виждам, че ви кара да се чувствате неудобно.

Анджелина се сепна. Толкова прозрачна ли беше? Не, по-скоро никога не беше правила опити да скрие истинското си отношение към религията и духовенството.

— Моля, седнете — покани ги отец Алберто и посочи към столовете.

Тримата се разположиха един до друг, коленете им почти се докосваха.

— Томас ми каза, че спешно сте искали да разговаряте с мен.

— Да, отче — отвърна Бен. — Става въпрос за… Мисля, че много добре знаете за какво става въпрос.

Отец Алберто се усмихна.

— Става въпрос за лъжи — намеси се предизвикателно Анджелина, — които искам да разбера от кого се разпространяват и защо.

* * *

Коридорът пред библиотеката

Лорънс наблюдаваше как мъжът и жената следват Томас към библиотеката, и направо изгаряше от гняв. Когато малко по-късно отец Алберто се присъедини към тях, гневът му прерасна в ярост.

Лорънс не беше млад мъж от доста дълго време и мнозина на неговата възраст биха казали, че когато един план не протича както трябва, най-добре е да бъде зарязан. Освен че животът беше прекалено кратък, пътят им беше към края си и нямаше никакъв смисъл да се оплаква всеки провал. Продължи напред, утре е нов ден. Обичайните глупости.

Лорънс винаги беше смятал подобна логика за малоумна. Той нямаше представа дали му оставаха още две години, или двадесет, но що се отнася до него, това нямаше абсолютно никакво значение. Дори да имаше само два месеца, искаше да ги изживее по собствените си правила, да получи всички глезотии, които му бяха обещани.

Искаше да се възползва напълно от всичко, което настоящата му работа предлагаше.

Това означаваше, че не трябва да позволява на никого да прецака нещата, особено след като вече бяха толкова близо до финала. Нямаше да позволи на двама учени и на любопитството им да разрушат нещо, за което се беше трудил толкова много. Емил му беше обещал несметни богатства и Лорънс не смяташе да рискува да ги изгуби.

Ридолфо и Андре не можаха да се справят със задачата си, но да бъдеше проклет, ако той не свършеше работата както трябва.

Емил му беше дал разрешение да сложи край на тази заплаха. Лорънс имаше намерение да се възползва.