Том Фокс
Седмата заповед (70)

70

Дворът пред архибазиликата „Сан Джовани ин Латерано“

Късната следобедна светлина вече си отиваше, когато Анджелина, Бен и Томас слязоха от градския автобус на спирката близо до „Виале Карло Феличе“. На няколко крачки от нея улиците се сливаха в сложна плетеница от платна и светлини, които успяваха — в продължение на хилядолетия — да създадат триъгълен двор пред архибазиликата „Сан Джовани ин Латерано“. Уличните лампи вече бяха светнати, макар че все още нямаше нужда от тях. Сенките на оранжевото небе пред тях и пурпурното небе зад тях хвърляха необикновена спектрална светлина върху огромната фасада на древната църква.

Постройката беше невероятна. Дори Анджелина, която не хранеше топли чувства към религията, винаги се беше възхищавала на архитектурата, която верите вдъхновяваха. Християнството беше издигнало едни от най-величествените си монументи в този град. „Сан Джовани ин Латерано“ гледаше на запад със своите големи бели колони — онези отстрани бяха по-квадратни и необикновени, а тези в средата бяха от по-типичните цилиндрични — но всички имаха коринтски капители. Тази сграда беше разрушавана от земетресения и възстановявана на няколко пъти през близо двухилядолетната си история. В момента приличаше повече на замък, отколкото на църква, но пак беше изключително внушителна. В горната й част имаше дванадесет статуи на апостолите, добавени през осемнадесети век по нареждане на папа Климент XI, а Светата врата беше идеално центрирана и на нея беше изобразен разпнатият Христос, заобиколен от майка си и учениците си — всичко от масивен бронз.

— Значи това е истинският център на Католическата църква? — попита Томас, който все още не можеше да приеме, че „Свети Петър“ не е сърцето на всичко, както беше смятал досега.

— Това е катедралата на епископа на Рим — отговори Анджелина — и тъй като папата е папа, защото е понтифик на Рим, точно оттук произлиза папската власт.

— От… — Томас изпитваше трудности да си спомни думата, която жената използва. — … тази… катедра… вътре?

— Повечето хора не знаят — предложи своя поглед по темата Бен, — че терминът „катедрален“ означава църква, в която има трон или престол, което на латински е катедра, на който седи управляващият епископ. Присъствието на катедра в една църква — няма значение дали сградата е огромна, или малка — я прави катедрала.

Томас поклати глава и погледна величествената постройка пред тях.

— Тази сграда определено не е малка. Казвате, че истинският папски престол е там?

— Негова версия, да — отвърна Анджелина. — Смята се, че оригиналният е във Ватиканските музеи, макар че не е изложен пред публика. Но не сме тук, за да се учим на история — заяви жената. — Нощта наближава, което означава, че ако сме прави за всичко, нещо ще се случи. Съвсем скоро. — Анджелина погледна двамата мъже. — Дръжте си очите отворени.

Триъгълният двор пред катедралата не беше претъпкан с туристи. Странните събития от предишния ден бяха накарали жителите на Рим да се заключат в домовете си. Анджелина забеляза, че завесите на повечето прозорци на близките сгради бяха спуснати, сякаш техните обитатели просто не искаха да видят какво ще се случи. Имаше няколко смелчаци на площада, решени да не се поддават на страха, който беше стиснал в хватката си целия град, но дори те изглеждаха напрегнати и изнервени.

По краищата на двора, далеч от спокойните алеи, бяха разположени традиционните магазини с религиозни предмети, кафенета и tabacchi в приземните нива на старите сгради. Бен погледна магазина за цигари с копнеж, който не можеше да скрие. Анджелина забеляза необичайната замрялост. Магазини, които никога не затваряха, бяха спуснали кепенците и заключили вратите си. Един от минимаркетите, през чиито прозорци можеше да види, беше с почти изпразнени рафтове, сякаш жителите на квартала бяха изкупили в паниката си всичко необходимо за неизвестен период от време.

Сутрешното небе беше нормално, но нищо друго не беше такова. Целият град беше напрегнат. За момент Анджелина си помисли, че може да усети странния мирис на мъглата още да се носи във въздуха, останал от сутринта. Спомни си и реката, както си я спомняха всички останали. И мрака. И страхът на другите започна да се прокрадва и в нея и да пъпли чак до мозъка на костите й — кости, на които не можеше да позволи да бъдат направлявани от страх. Тя тръгна напред, а Бен и Томас я последваха.

Църквата беше заключена, разбира се. Повечето храмове затваряха в 18:00 часа, след което всеки можеше да се наслаждава на външния им вид, но не и на величието, което се криеше в тях. Анджелина и Бен започнаха да оглеждат сградата, а Томас ги следваше и правеше всичко възможно да им помогне. За съжаление, не виждаха нищо в тази огромна красота и величие, което да отговаря на целите на търсенето им. Не видяха запалени кръстове. Нито варели или други съдове, които внезапно да избухнат в пламъци. Пред „Сан Джовани ин Латерано“ нямаше паметници освен един обелиск в задната част, който трудно можеше да мине за източник на напаст.

Анджелина беше започнала да се пита дали не бяха разчели погрешно всичко. Вероятно прекалено бързо бяха стигнали до това заключение. Вероятно не тук огънят щеше да погълне…

В този момент жената забеляза първото и единствено нещо, което изглеждаше не на място.

На „Порта Сан Джовани“, пред един от затворените магазини, беше паркирана кола. В нея имаше двама мъже.

Принципно това не беше нещо необичайно, но Анджелина усещаше, че в случая е. Мъжете нито излизаха от колата, нито тръгваха нанякъде. Дори не говореха по телефона. Не четяха и вестник. Просто си седяха, без да помръднат.

Усети как се изнервя още повече. Двама мъже… двама мъже…

Възможно ли беше да са същите онези двама? Възможно ли беше…

Така и не довърши въпроса си. Всичко изчезна в небитието, когато масивната постройка на архибазиликата „Сан Джовани ин Латерано“ избухна в пламъци.