Том Фокс
Седмата заповед (87)

87

Във Ватиканския трезор

По нареждане на Емил неговите хора започнаха да прибират дълго желаната му награда в дебели винилови чанти, специално избрани заради здравината и обема си. Те събираха точно толкова златни кюлчета, колкото един силен мъж можеше да носи. Поради тежестта на златото торбите бяха малки, но можеха да се нареждат като тухли в количките за извозване.

Количките от своя страна също бяха специално конструирани за случая от Янис. Те бяха направени от подсилена стомана, което им позволяваше да носят шест винилови чанти с кюлчета, а колелата бяха прекалено големи и дори комични, но позволяваха лесно придвижване през взривената дупка в стената.

Емил се вълнуваше от цялата тази гледка. Не можеше да прогони напрежението, което го беше налегнало и беше опънало нервите му, откакто небето беше станало черно над площад „Свети Петър“, но по дяволите, беше се случило нещо ненормално, което му послужи. В крайна сметка нямаше никакво значение дали той го беше направил, или не. Не, майната му, всъщност така стана по-добре. След няколко минути щяха да се махнат оттук с повече нари, отколкото някога можеха да изхарчат, а целият град щеше да продължава да зяпа облаците.

Може би в крайна сметка Бог му се беше усмихнал. Това накара Емил също да се усмихне. Вероятно наистина получи божествена услуга, която да му покаже колко брилянтен е бил планът му.

Да, мисълта щеше да е много приятна, ако вярваше в тези глупости. Както стана пределно ясно, той можеше сам да вземе онова, което желаеше.

* * *

Площад „Мастай“

Автомобилите на Швейцарската гвардия нахлуха на площада и спряха пред една тухлена стена, за която само те знаеха, че е вход към трезора. По нареждане на Хайнрих всички изключиха сирените и светлините, когато наближиха, което направи последните секунди от пътуването им мрачни и тягостни. В момента, в който спряха, вратите се отвориха едновременно и мъжете заизлизаха на площада.

Трите специални екипа бяха в пълно бойно снаряжение. Носеха бронежилетки и шлемове на главите. Бяха въоръжени със SIG 552 и МР7, всички с лазерно насочване и уголемени магазини. Шлемовете им имаха приспособления за нощно виждане, което им позволяваше да действат през нощта, все едно беше ясен ден. Комуникираха изключително тихо, никой в близост до тях не можеше да ги чуе.

Анджелина излезе от седана след Бен. Хайнрих вече беше отишъл до един от джиповете, за да си вземе екипировка.

— Няма нищо там — каза жената на спътника си, когато видя, че всички мъже са се насочили към тухлената стена на една от сградите на площада.

— Не можеш да отвориш врата, която не виждаш — прошепна Бен и в този момент Анджелина видя как един от гвардейците размаха метална палка върху стената. Тя приличаше на детектор за метал, каквито използваха служителите на летищата, но тази не търсеше метал. Тя изпращаше закодиран сигнал за достъп до приемник в стената. Когато сигналът беше получен и разкодиран, стената се раздвижи. Анджелина наблюдаваше изумена как от тухлите се подаде една част, голяма колкото обикновена врата, и тихичко се отвори. Забеляза също, че само отвън беше тухла. Зад вратата всичко беше от солиден метал.

— Контролната стая е вътре — прошепна Бен, но Анджелина вече беше тръгнала към отворената врата. Намираше се на четири метра от нея, когато чу Хайнрих да пита един от мъжете си:

— Какво имаш предвид, че няма отговор от охранителите вътре?

Стомахът на жената се сви. Тя не знаеше как стоят нещата, но веднага разбра, че майорът беше очаквал някой да ги посрещне, когато вратата се отвори.

Това не се случи и всички се изнервиха до краен предел.

Няколко секунди по-късно разбраха причината.

* * *

На Анджелина й бяха необходими няколко секунди повече, за да забележи труповете на гвардейците, за разлика от мъжете с шлемове за нощно виждане. Двете тела лежаха в локви от собствената си кръв. Хайнрих изкрещя заповедта:

— Влизаме! Тръгвайте!

Специалните екипи влязоха през входа и тръгнаха по металните стълби, които водеха до трезора.

* * *

Макар да нямаше нужда да работи в пълно мълчание, екипът на Емил не можеше да повярва на случващото се и вършеше всичко в блажена тишина.

В следващия момент нещо разтресе металните стълби.

Три секунди по-късно се разнесе стрелба и кръвта замръзна във вените на Емил.

В главата му изникнаха два въпроса. Как беше възможно да ги открият? Как беше възможно да влязат вътре? Ридолфо и Андре бяха екзекутирали двамата охранители в горната част на стълбите, а външната врата беше запечатана. Единственият начин да се влезе в трезора, беше през тунела, който хората му бяха изкопали — но тези звуци идваха от другата му страна.

Мислите се прескачаха в главата му, докато накрая не стигна до логичното заключение, което го удари като юмрук в лицето. Бяха го открили въпреки усилията му.

Яростта, която се надигна в него, беше изгаряща.

От шахтата в далечния край на трезора отново се разнесе стрелба.

Емил се обърна към хората си. Те също като него бяха застинали по местата си с виниловите чанти в ръце.

— Вадете шибаните си оръжия! — провикна се на мъжете вляво, а на тези вдясно каза: — Изкарайте всичко оттук! — Количките и сега бяха тежки. Не бяха напълнени, но имаше достатъчно пари, с които да живеят в лукс до края на дните си.

Емил се обърна към онези, които бяха извадили оръжията си.

— Стреляйте на месо — нареди той. — Застреляйте всички. Гледайте да ги държите настрана.