Том Фокс
Седмата заповед (44)

44

Домашният офис на Емил

Емил остана сам в офиса си, след като изпиха питиетата и взеха решение за шестата и седмата напаст. Това беше истинска рядкост — да получи момент на спокойствие и усамотение — откакто плановете му започнаха да стават реалност. Той беше човек, който предпочиташе тишината, ненавиждаше безсмислените разговори, достатъчно му беше само да организира някоя среща и да даде нареждания на хората си. Постоянният поток от разговори през изминалите седмици не беше безсмислен, затова нямаше проблем с него, но Емил продължаваше да се наслаждава на моментите на тишина и спокойствие, които ставаха все по-малко и по-малко.

Всички тези приказки за религия и напасти бяха най-лошите. Не че не се наслаждаваше на времето, прекарано заедно с Лорънс — старецът беше циничен и дързък и това много му харесваше, освен това беше много по-лукав, отколкото очакваше. Напускането на духовния свят го беше оставило в положение на изгнаник и бъдещето му не беше особено розово, така че, когато Емил му предложи подобна промяна и му показа, че може да живее в лукс, който Лорънс не беше и сънувал до момента, старецът се беше отдал изцяло на проекта.

Въпреки това самата тема не им беше по сърце и на двамата. В основата на плана на Емил беше залегнало пророчеството. То беше ключът към всичко. Един смърдящ ключ! Самата идея, че възрастни хора, които се смятаха за интелигентни според стандартите, могат да повярват, че Господ им говори — че божественият глас диктува нещо толкова просто като промяната в цвета на реката или измененията във времето — беше върхът на абсурдността. Ако въобще съществуваше Бог, той щеше или да поправи, или да унищожи Земята. Това бяха единствените два варианта, които се струваха логични на Емил. Да се подобрят нещата или да се заличи всичко и да се започне отначало. Що за бог би се заел с нещо толкова смехотворно и безполезно като изпращането на… жаби? Смяташе се, че това се е случило в Египет. А след това — мушици?

Шибани насекоми. Емил просто не можеше да разбере хората, които вярваха на такива глупости и след това боготворяха своя могъщ и велик Бог. Една от най-страшните прояви на могъществото му — според Стария завет — беше „напаст“, която може да бъде преборена с малко инсектицид.

За съжаление, имаше изключително много хора, които вярваха в тези неща. Даже нещо повече: имаше хора, които живееха в светлината на подобни идеи. Те смятаха, че Господ е говорел в миналото, и пламенно вярваха, че ще направи същото и днес. Те чакаха словата му. Чуваха ги от устата на учителите си, в заглавията на вестниците, в песните на децата. По дяволите, техният бог сякаш им говореше отвсякъде. Всичко, което чуеха, беше откровение, всичко беше пророчество.

Това беше много тъпо и глупаво… но беше точно онова, от което Емил се нуждаеше.

Трябваше да направи всичко правилно. Имаше начини, по които тези хора говореха, и те очакваха техният Бог да им проговори по тези начини. Ако искаше да играе част от тази божествена комедия, трябваше да настрои гласа си на правилната честота.

Разбира се, интересите на Емил не бяха толкова възвишени, колкото техните. Бог им беше свидетел, че съвременните харизматици, петдесятници и всякакви готови да получат откровения вярващи, смятаха, че Господ им се явява върху филиите хляб и в реката под моста. Духовно просветление? По-добър свят? Мир и любов… Всичко му звучеше още по-глупаво, като си го казваше наум.

Интересите на Емил бяха по-низки. Умовете и сърцата на масите не му бяха цел. Той не искаше да се превръща в пророк, не желаеше да играе ролята на религиозен водач или да създава култ с последователи. След като му отнеха правото да практикува като учен, той се устреми към нещо друго — нещо, което стоеше по-високо от пророците, водачите или гласа на народа.

Емил беше човек, който имаше достатъчно сила и разум, за да получи онова, което заслужаваше.

Ако заслуженото не бъдеше получено, щеше да бъде взето. Имаше намерение да стигне много, много по-далеч, отколкото другите очакваха.

Но както всеки добър крадец знае, изкуството на обира се състои в основните детайли, които не бива да се претупват или пренебрегват.

Необходимо беше отвличане на вниманието.

* * *

Емил се обади на Лорънс. Старецът не обичаше да говори по мобилния си телефон, защото беше „от друго поколение, при което нямаше такива неща“, но въпреки това отговори на обаждането.

— Забравихме да обсъдим нещо — каза рязко Емил. — Следващата стъпка.

Лорънс се поколеба само за миг.

— Следващата?

— След като решихме какви ще са напастите, какво следва?

— Нищо — отговори Лорънс. — Планирането е готово. Не ни остава нищо друго, освен да превърнем нещо ново в нещо старо.

Независимо дали паузата беше преднамерена и с цел да донесе допълнителен драматичен ефект в разговора им, тя определено повлия на Емил.

— Плочката — каза Лорънс — е готова да бъде надписана.