Том Фокс
Седмата заповед (45)

45

Наши дни — хотел „Маджестик“

„Виа Виторио Венето“

Хотелът, в който Бен и Анджелина пристигнаха, беше точно това, от което имаха нужда. От една страна, не беше голям, а от друга страна, беше затънтен. Анджелина не искаше да рискуват да отседнат в някой от големите туристически хотели в Рим, но също така искаше да избегнат малките улички и безбройните хотелчета, които чакаха да хванат в капана си поредните туристи. Помпозният хотел с величественото име „Маджестик“ беше в златната среда — бутиково изпълнение с около четиридесет стаи, семпъл външен вид и приятна обстановка. Също така беше доста скъп, спомни си Анджелина, когато името изплува от паметта й — това беше един от най-добрите хотели в Рим, където човек можеше да намери спокойствие. Този факт също беше обнадеждаващ. Колкото по-висока беше цената, толкова по-спокойно щеше да е мястото. Анджелина нямаше излишни пари, които да харчи на подобни места, но реши, че безопасността й и спасението от поредното нападение си струваха да се бръкне по-надълбоко.

Хотелът им се стори доста уютен, когато ругаещият шофьор на таксито ги остави пред входа му. Той избълва последна порция ругатни, която изненада елегантния портиер, пристъпил към автомобила, за да ги посрещне, и когато видя, че няма да получи повече пари от неприятните си клиенти, таксиджията настъпи здраво газта и потегли. Електрозахранването, което беше спряло в целия град, беше пуснато още докато се возеха в таксито — Анджелина нямаше представа от какво беше причинено или каква беше целта на това спиране. Целият хотел грееше в оранжево.

Жената подаде картата си на рецепцията. Беше я извадила предварително от чантата си, която в момента внимателно държеше върху крака си, за да прикрие скъсаните панталони и кървавото петно. За щастие, плотът на рецепцията беше висок и изработен от дъб, който направо блестеше, а преуморената рецепционистка не се интересуваше от нищо друго освен от въвеждането на данните на новите клиенти в компютъра си — „в проклетото нещо, което отново заработи“. Анджелина нае стая с голяма спалня, която да си поделят. Явно всички стаи с повече от едно легла бяха заети.

— Ще спим… заедно? — учуди се Бен.

Той веднага се засрами и срамът придаде ново измерение на бездруго колебливото му поведение. На Анджелина й се струваше странно да се държи така за подобно нещо, още повече че бяха оцелели след преследване в мрака. За момент се замисли дали няма да е по-милостиво към Бен да потърсят някой друг хотел, в който да наемат две отделни стаи, но истината беше, че се чувстваше по-спокойна, като са двамата, и това надделяваше над всякакво неудобство, което спътникът й изпитваше. Анджелина не му даде възможност да се възпротиви, преди да получи стаята и ключа за нея, който беше старомоден, месингов и закачен за голям кожен пискюл.

Стаята, която се намираше на четвъртия етаж и до която можеше да се стигне с древния асансьор, който използваха въпреки опасенията на пиколото, че токът може отново да спре, беше голяма и просторна. Беше окъпана в чиста и ярка бяла светлина. Чаршафите и кувертюрата на леглото бяха бели, платът на столовете беше бял, както и бюрото, разположено до тежките бели завеси на прозорците. Дори вратите бяха боядисани в искрящо бяло. Помещението изглеждаше по-голямо от реалните си размери заради огромните огледала по стените. Анджелина никога не беше влизала в такава хубава хотелска стая, макар че дизайнерските тенденции, използвани тук, не й бяха по сърце.

През първите петнадесет минути от престоя им се заеха с раната й. Тя се страхуваше, че ще изцапа искрящо белите чаршафи и ще бъде подведена под отговорност от персонала, затова отиде до порцелановата вана и внимателно събу панталоните си. Ако мисълта да спят заедно беше накарала Бен да се изчерви, то да я види по бикини и полугола, с всичките тези огледала наоколо, които отразяваха плътта й, го накара да стане по-червен от раната й.

— Погледни по-отблизо, моля те — каза му Анджелина, като не обръщаше внимание на неудобството му. — Сега поне светлината е по-добра.

Бен изпълни нареждането, като се опитваше да гледа само раната. Той внимателно я изми с топла вода и сапун, след което нанесе солидна доза дезинфектант и антибактериален крем, намерени в аптечката в едно от чекмеджетата под мивката. Както правилно беше предположил в колата, раната беше повърхностна. Куршумът беше минал малко под коляното, но само беше закачил плътта, не беше проникнал, и беше оставил след себе си червена линия от обгорена кожа, която беше около три сантиметра и се намираше върху прасеца й. Топлината на куршума беше обгорила раната още при причиняването й. Ако не се инфектираше, щеше да боли, но не представляваше никаква опасност.

След петнадесет минути Бен беше готов с лечението и беше превързал крака на Анджелина с бинт.

— Има ли водонепромокаеми лепенки? — попита жената и посочи аптечката.

— Водонепромокаеми? — Архиварят затърси, докато не намери две картонени пакетчета с квадратни найлонови лепенки, на които пишеше, че са водоустойчиви. — Да не смяташ да поплуваш? — Анджелина продължаваше да е полугола и без раната, която да отвлича вниманието на Бен, шегата имаше за цел да разведри обстановката.

Жената му се усмихна и му направи знак да й сложи една от лепенките.

— Няма да плувам — отвърна тя, — но бих дала дясната си ръка за един душ.

* * *

Няколко минути по-късно Анджелина стоеше във ваната под струята топла вода, която отмиваше потта, адреналина, мръсотията и страха от нея. Беше завъртяла доста кранчето „Горещо“ и от тялото й се издигаше пара.

Беше изпила двойна доза парацетамол, преди да се настани под душа, и вече усещаше как лекарството започва да действа под успокоителните ласки на водата. За първи път през този ден се почувства в безопасност.

За да влезе под душа, трябваше да съблече и останалата част от дрехите, с които беше по време на двете преследвания, отвличането и раняването си. На яркото осветление на банята Анджелина осъзна колко мръсна е била, но тази сутрин не беше излязла от дома си с мисълта, че вечерта ще отседне някъде другаде или пък че няма да има възможност да се преоблече и ще се наложи да остане със същите дрехи.

Хотелът предлагаше шестчасово пране и гладене или поне така твърдеше рекламата на закачалката в гардероба. Анджелина се съблече, сгъна мръсните си дрехи и ги сложи в една найлонова торба. Преди да го стори обаче, поизпра панталоните, за да премахне кръвта, която със сигурност щеше да повдигне подозрения. В стаята, която беше наела, имаше два плюшени — и съвсем очаквано бели — халата, окачени зад вратата. Щеше да се наложи да носи единия, докато върнеха дрехите й чисти.

Бен трябваше да стори същото. В неговия случай поне нямаше кръв, но напрежението, потта и паниката бяха в подобни количества.

Анджелина позволи на топлата вода да измие всички лоши мисли от нея. За първи път от сутринта насам се почувства добре и беше благодарна, че вътрешният й глас, който постоянно я скастряше и винеше за неуспехите в живота й, беше замлъкнал. Просто искаше да се наслади на топлината върху кожата си и на парата, която проникваше в ноздрите й. Напрежението беше започнало малко по малко да се стопява.

* * *

Бен седеше на абсурдно бялото бюро и се взираше в мобилния си телефон. Преди няколко минути го беше включил към зарядно, но все още нямаше достатъчно енергия, за да го пусне. Дисплеят му продължаваше да тъмнее.

Така нямаше как да разгледа снимките в устройството, които бяха единствената му надежда, но образите в главата му бяха все още пресни от видяното през рамото на Анджелина в таксито. Те не бяха пълни, той определено нямаше фотографско око — винаги беше смятал това определение за миг, а не реалност — но въпреки това притежаваше много добра памет. Само дето в този случай нямаше нужда от нея.

Съдържанието на плочката му беше до болка познато, и то не от днес.

В хотелската стая имаше малък бележник и химикалка, на която със златни букви пишеше „Хотел Маджестик“. Бен махна капачката и я остави настрана.

Помнеше какво предсказваше плочката. Думите бяха в главата му. Каква беше последователността им?

Откривателят ще умре.

Това беше първото предсказание, което определено не беше останало напразно. Бен написа набързо „откривателят е мъртъв“.

Следващото се случи пред очите на целия свят.

Реката.

Записа и това — само тази единствена дума. На следващия ред добави най-скорошната напаст.

Мрак в град, изпълнен със светлина.

Бен застина, когато си спомни пророчествата. Господи, така го бяха вдъхновили, когато се появиха за първи път. Винаги така се случваше в едно общество на вярващи — един глас разкрива истината, а останалите се присъединяват към него, докато нещата, които са предсказани да се случат, не придобият форма и „служителите на Бог не започнат да гледат с очите на Бог“. Точно тези думи беше използвал отец Алберто. Те кънтяха в главата на Бен. Вдъхновяваха го, както го вдъхновяваше старецът.

Отново се насочи към спомените си за плочката. Следващата напаст беше онази, която не можеше да разбере.

Мъглата.

Написа тази единствена дума с грозния си почерк; тя изглеждаше някак странно на белия лист.

И огън.

Господи, това беше прекалено. Бен не беше готов за подобно нещо. Смяташе, че тези неща никога няма да се случат. Как можеше да облече в думи и да обясни случващото се?

Как щеше да каже на Анджелина?