Том Фокс
Седмата заповед (57)

57

„Виа Тарсия“

Официалният адрес на Ридолфо Пасерини

Майор Ханс Хайнрих намести бронежилетката около гърдите си и застана на позиция, докато мъжете, на които беше дал заповед да проникнат, действаха. До този момент се придвижваха тихомълком, но нападението щеше да е шумно.

— Действаме! — провикна се ниският командир. Седмина се размърдаха.

Екипът на Хайнрих беше прекарал цялата нощ в анализиране на образа, получен от видеонаблюдението по време на престрелката и преследването на площад „Свети Петър“. Нападателите бяха двама мъже и макар камерите да не бяха уловили добре лицата на онези, които преследваха, беше ясно, че са мъж и жена — втората беше ранена — и Хайнрих веднага разбра, че това са Вердикс и Кала.

Казах ви да останете при мен, каза си наум, докато гледаше записите.

Швейцарската гвардия имаше достъп до базата данни за лицево разпознаване, която се използваше от всички италиански служби на реда, както и от военните, но възможността им да действат на базата на получената информация, отново беше свързана с ватикано-италианските взаимоотношения. След като едното от двете лица на нападателите беше разпознато — получиха съвпадение след четири часа и половина, Хайнрих знаеше, че единственият начин на действие беше да включи италианската полиция. Можеше да се опита отново да работи тайно, както беше сторил при залавянето на Кала и Вердикс, но достъпът до системата за лицево разпознаване се следеше, така че италианската полиция вече беше известена, че Швейцарската гвардия я използва и е открила този мъж. Щеше да е невъзможно да обясни какво става, без да разкрие всичко, затова Хайнрих реши да следва процедурата.

Идентификацията ги доведе до двадесет и седем годишен мъж на име Ридолфо Пасерини, който нямаше особено внушително криминално минало. Преди четири години е бил арестуван за предполагаемо влизане с взлом, но поради липса на доказателства е бил освободен. Компютърът можеше да сравни снимката от ватиканската камера с тази от досието му и съвпадението беше много голямо — 98,7809% — предвид странните деформации по лицето и врата на Пасерини. Той не беше точно привлекателен мъж.

Видеозаписът от площад „Свети Петър“ беше чистото доказателство, че този човек се беше издигнал в престъпната си кариера от крадец в преследвач.

Мъжът, който беше заедно с него, беше на сходна възраст, вероятно с една-две години по-млад, и с привлекателен външен вид. Неговата „привлекателност“ го отнасяше към хиляди други красавци и точно това беше причината компютърът да не може да го открие. Той предложи ръчно да се проверят отсетите 3955 възможности, но Хайнрих нямаше време за подобно нещо. Възложи тази задача на хората си в службата.

В системата имаше адрес на Пасерини — „Виа Тарсия“ №188. Номерът принадлежеше на малка вила със синя дървена врата.

Тази врата беше разбита няколко секунди след като старши офицер Елия Биаджи беше дал заповед за влизане.

Секунда по-късно вътре беше хвърлена зашеметяваща граната. Мъжете покриха ушите си и затвориха очи, за да се предпазят от шумната — макар и не смъртоносна — експлозия.

Две секунди по-късно екипът влезе през разбитата врата. Те носеха маски на лицата си и готови за действие оръжия и претърсиха всяка стая с невероятна ефективност.

Майор Ханс Хайнрих стоеше отвън, наблюдаваше, даваше възможност на хората от другите служби на реда да си свършат работата. Той усещаше адреналина на края на езика си, искаше да се включи в действието. Но не това желаеше най-много от всичко. Най-важен беше резултатът. Искаше да залови този мъж.

Минута по-късно старши офицер Биаджи излезе навън.

— Къщата е чиста — съобщи той и сърцето на Хайнрих се сви.

— Никой ли нямаше вътре? — попита той.

— Мястото е празно. Изглежда, никой не е стъпвал тук от известно време. Няма следи от скорошно пребиваване.

Хайнрих се замисли какво иска да каже полицаят, но мъжът го улесни:

— Ако вашият човек е бил тук, майоре, то отдавна си е плюл на петите.