Том Фокс
Седмата заповед (30)

30

Под „Кортиле дела Пиня“

Ватиканът

Вратата продължаваше да жужи, когато Анджелина и Бен прекосиха коридора и се озоваха пред „бункера“, заровен под Апостолическия дворец.

Подземието беше огромно. Всичко наоколо изглеждаше солидно. Стените на коридора представляваха подсилен с метал бетон, който водеше до двуетажно пространство, приличащо на смесица от индустриален склад и претъпкан музей. Огромни вентилационни шахти се грижеха за въздухоподаването в помещението, на всеки ъгъл имаше камери, които обхващаха всеки квадратен метър пространство, а нивата бяха разделени с метален решетъчен под, монтиран около редици от лавици отгоре и подвижни рафтове отдолу. Това беше място, създадено да побира колкото се може повече… и очевидно беше препълнено.

— Добре дошла в търбуха на звяра — каза Бен и Анджелина видя доволната усмивка, изписана на лицето му. Очевидно тук архиварят се чувстваше като у дома си. В момента това беше нещо, което нямаше против да сподели с нея. — А сега — продължи той — да намерим нашата плочка.

* * *

На Анджелина й бяха необходими не минути, а само няколко секунди, за да осъзнае, че величието на това затънтено помещение на Тайния архив беше коренно различно от онова, което беше виждала в читалните горе.

И тя като повечето хора правеше изводите си на базата на легенди и предположения, а не на факти. Самото име на Архивите предполагаше, че целта на цялата институция е да крие съдържанието им от обществото… но голяма част от заблудите й бяха заличени по време на предишното й посещение. Тайният архив беше отворен за всекиго с необходимата научна квалификация и препоръка и хиляди хора идваха тук, за да работят по най-различни изследователски проекти, макар да имаха нужда от читателски билет, за чието издаване се минаваше през трудна и екзотична процедура.

Веднъж озовала се в него, Архивът вече не й се струваше толкова потаен, колкото предполагаше. Той не беше изпълнен с осветени от газови лампи каменни пещери, затрупани с прашни ръкописи, нито пък с барометрични плексигласови камери, лишени от кислород и светлина. За всеки учен, който беше прекарал известно време в едни от най-известните библиотеки в света — като библиотеката на херцог Хъмфри в Оксфорд или Библиотека Лауренциана във Флоренция — това щеше да е напълно нормално място. На редици от дървени лавици се съхраняваха подвързани в кожа томове от шестнадесети век насам, а по-старите пергаменти бяха прибрани в големи чекмеджета. Всичко това беше много красиво и вдъхновяващо… но не и необичайно. В библиотеката на Алма матер на Анджелина имаше крило с ръкописи, което, макар и доста по-малко, приличаше на това.

Но самият „бункер“ беше нещо различно.

— Какво, по дяволите, е това място?

Анджелина изненада не само себе си, но и Бен с тези си думи. Той я погледна изненадан.

— Моля?

— Всичко това… — размаха ръце тя. — Това е… не е каквото си го представях.

Не е разкошът, който очаквах.

— Малко по-различен е от помещенията горе — обясни Бен, — но тук се пазят едни от най-забележителните ни съкровища.

Отсреща бяха разположени редици метални лавици, покрити от край до край със светлосиви кутии, на всяка от които имаше бял етикет с няколко числа и баркод. Те създаваха усещане за еднотипност, скука и монотонност. Под тях имаше още лавици, но подвижни и можеха да се плъзгат по релси, като по този начин осигуряваха място за повече предмети, достижими единствено когато имаше нужда от тях.

Анджелина бавно попи целия мащаб на колекцията. Тя не беше експерт по математика, но дори елементарните й изчисления относно кутиите по лавиците, редиците и пътечките между тях сочеха, че тук се съхраняват десетки хиляди индивидуални контейнера.

— Има ли начин да разбереш къде се намира плочката?

Бен бръкна уверено в задния си джоб и извади мобилния си телефон, който изглеждаше идентичен на този на Анджелина.

— Смятах, че не си падаш по технологиите — каза тя и повдигна вежда, като си спомни тази подробност за него. Ако не я лъжеше паметта, той сам се определяше като лудит.

— Не обичам да бъдат част от живота ми извън работата — отвърна Бен, — но не мога да отрека, че са полезни, когато е необходимо. — Той плъзна пръст върху дисплея на апарата, въведе парола, която изглеждаше доста по-дълга от четирицифрения ПИН код на Анджелина, след което няколко секунди се рови в него. Най-накрая й показа екрана.

Пръстът му сочеше малка иконка, под която имаше две италиански думи: ARCHIVIO SEGRETO.

— Имаш приложение… за Тайния архив? — изуми се Анджелина.

Усмивката се завърна на лицето на Бен.

— Само за части от него и работи единствено когато съм в сградата.

Жената повдигна вежда.

— Добре де, впечатлена съм. Но ще съм още по-впечатлена, ако ми покажеш, че работи.

Усмивките им се задържаха малко по-дълго, след което Бен отново стана сериозен. Той мина покрай Анджелина и се пресегна към една от кутиите на рафта, която се намираше на нивото на гърдите му. Допря до дисплея палец и приложението превключи на режим камера, върху екрана се появиха няколко червени кръстчета, които се позиционираха в средата му. Бен ги насочи към баркода върху етикета на кутията, опита се да задържи ръката си стабилна, след което натисна бутона. Миг по-късно камерата изчезна и на нейно място се появи празен екран с кръгче, което се въртеше в центъра му.

След няколко секунди то също изчезна и белият екран беше заменен от цветна снимка и текст под нея:

МАКИАВЕЛИ, ВЛАДЕТЕЛЯТ, ПРЕДВАРИТЕЛНО ПУБЛИКУВАНО ИЗДАНИЕ С НАНЕСЕНИ НА РЪКА КОРЕКЦИИ ОТ АВТОРА, 1519 г.

Въздухът заседна в гърлото на Анджелина.

— Това… в тази кутия…?

Усмивката на Бен разкри всичките му зъби, а около очите му се появиха бръчки, които запълзяха към слепоочията.

— Може ли да видя как става? — попита Анджелина и посочи телефона му.

Той кимна и й подаде устройството.

— Избери си кутия. Която и да е.

Тя се подчини веднага, направи няколко крачки по най-близката пътечка между лавиците и насочи скенера към поредната незабележителна кутия от колекцията.

ГАЛИЛЕО ГАЛИЛЕЙ, СИДЕРИУС НУНЦИУС, ПЪРВО ИЗДАНИЕ, 1610 г.

Усмивката се изпари от лицето на Анджелина.

— Майка му стара.

— Моля?

— Съжалявам, аз…

В този момент й се искаше да се разплаче. Тя е там, точно там, от другата страна на тази кутия, помисли си жената. „Звезден пратеник“ на Галилео. Книга, която беше променила възгледите за Вселената на цялото човечество. Книга, в която Земята се беше превърнала в пътешественик, който пореше небесата по своя курс около Слънцето и летеше в хармония със своите посестрими планети, луни и звезди в един концерт, който предвещаваше много от научните постижения, направени впоследствие.

Анджелина почти можеше да го докосне.

Всичко в нея викаше, крещеше и копнееше: Моля, може ли да я видя? Можеше ли да се намира толкова близо до подобен исторически монумент, без да го докосне?

Тогава, на странната светлина от LED лампите над главите им, стягането в гърдите й се промени. То беше започнало като възхищение, но постепенно се увеличаваше и стискаше все повече и повече сърцето й — по-свирепо и по-болезнено. Дишането й стана учестено, а ушите й запулсираха при спомена за стрелбата през деня.

Изведнъж я обзе паника, която изцеди и последните частички останала й сила и пое контрола над нея.

Анджелина се обърна към Бен.

— Значи това приложение може както да търси сред наличните предмети, така и да разкрива какво се крие зад кутиите?

Въпросът, чийто отговор беше очевиден — и поради който Бен й показа приложението — накара архиваря отново да стане сериозен.

— Разбира се.

— Тогава да намерим онова, заради което дойдохме.