Том Фокс
Седмата заповед (46)

46

Хотел „Маджестик“

Анджелина се появи от банята след около двадесет минути. Това беше един от най-дългите душове, които някога беше вземала. Имаше намерение да стои дори повече, за да може водата да измие всички следи от деня, но нито топлината, нито парата бяха способни да я успокоят напълно. Все пак се поотпусна. Мускулите й — също. Напрежението си отиде, а без него мислите й отново потекоха и се заеха със случилото се.

С онова, което продължаваше да се случва. Все още ги преследваха. Плочката беше обществено достояние. Въпреки това нямаше представа какво означава всичко.

Мобилният й телефон продължаваше да е изключен, тъй като „универсалното“ зарядно, което предлагаше хотелът, беше подходящо за устройството на Бен, но не и за нейното. Нямаше как да влезе в интернет през него. Въпреки това на влизане беше забелязала, че в малкото фоайе до главния вход имаше няколко компютъра за обществено ползване. За няколко евро можеше да получи достъп до интернет за четиридесет и пет минути.

Анджелина излезе от банята и от облака пара, образувал се зад нея. Беше се загърнала с халата. Бен седеше на лъскавото бюро с извърнато от нея лице. Отново блуждаеше някъде.

— Готова съм — съобщи тя, прекоси стаята и хвърли найлоновата торба на леглото. — Водата още е топла. Ако искаш, можеш да се изкъпеш.

Бен бавно излезе от унеса си.

— Не, няма проблем. Мисля, че нямам нужда.

Анджелина го изгледа намръщена от глава до пети. Черната коса на Бен беше разрошена както нейната преди един час и влажна от потта. Той беше зарязал изцапаното си с кръв сако във Ватикана, но лицето му, което се беше опитал да почисти с мокра кърпичка, все още не беше напълно чисто, а и брадата му беше набола и му придаваше изоставен вид. Ризата му беше останала чиста по чудо, но петната под мишниците му бяха огромни, приличаха на два черни басейна. По гърба му се стичаше пот.

— Смятам, доктор Вердикс — заговори някак си официално Анджелина, — че един душ ще ти дойде много добре. На сутринта ще излезем сред хора и… — Тя завъртя стола му към огледалото до бюрото, за да може да се види на какво прилича. Промяната на изражението му говореше достатъчно. — Ако трябва да бъда честна, едно бръснене няма да ти навреди. В банята има комплект, който можеш да използваш.

Бен кимна и й благодари с вяла усмивка. Емоциите му се променяха през целия следобед — страх, дружелюбност и нещо по средата.

Архиварят стана и се насочи към банята. По пътя си разкопча ризата.

— На вратата има закачен втори халат — съобщи Анджелина и посочи към него. — Ще сложа дрехите ти в торбата с моите. На сутринта ще са готови.

Бен влезе в банята и се опита да затвори бялата врата след себе си. Анджелина не му позволи, тъй като мушна ръката си и я отвори отново.

— Имам предвид веднага. — Тя посочи дрехите му. — Ще сляза във фоайето, за да ползвам интернета. Ще ги оставя по път.

Бен отново се изчерви и Анджелина отстъпи към средата на стаята, за да почака с гръб.

Вратата на банята зад нея остана отворена. Тя не осъзна веднага, че се е вторачила не към самата врата, а към едно от многото отражения, които се бяха разпространили на безбройните огледала. Онова, което видя на огледалото в банята, подразни апетита й. То беше запотено от парата. След малко се проясни и отражението на Бен стана по-ясно. Ризата му вече я нямаше, а в момента разкопчаваше панталоните си. Вратата скриваше тялото му частично, но Анджелина видя достатъчно, за да заключи, че е в изненадващо добра форма. Гърдите му почти нямаха косми и мускулите му се очертаваха ясно. Стеснителното му поведение и безличните му професионални дрехи прикриваха това добре.

Анджелина се извърна на една страна, преди да беше видяла повече от тялото му. Изненада се от себе си. Не защото си беше позволила да наблюдава тайно един мъж, с когото досега не можеше да си представи да има физическа близост, а защото… интересът й беше привлечен от него.

Анджелина се насили да прогони тези мисли от главата си. Бяха абсурдни. Тя не се чувстваше заинтересувана. От никого.

Огледа стаята, за да потърси нещо, което да отвлече вниманието й от неочакваната топлина, която се надигна в нея.

На бюрото имаше малък бележник. Помисли, че може да си води бележки, докато работи на компютъра долу. Отиде до него и забеляза, че Бен беше надраскал няколко реда на най-горния лист. Едва ли щеше да има нещо против, ако вземеше бележника, докато той се къпе. Анджелина откъсна страницата и я остави до телефона, след което го прибра в джоба на халата си.

— Готов съм — разнесе се гласът на Бен от банята и тя се приближи до нея. Вратата се отвори по-широко и той застана само по хавлия на прага. Подаде й дрехите си. Тя взе найлоновата торба, отвори я и го накара да ги сложи вътре. — Хм, благодаря ти. — Бен видимо се чувстваше неудобно само по кърпа.

— Водата е хубава и гореща — отвърна Анджелина, като умишлено гледаше настрани. — В душгела има мента. — В душгела има мента? Господи!

Бен май се усмихна, или поне така й се стори, защото се обърна засрамен.

— Ще сляза долу — каза Анджелина и излезе от стаята, като чу как вратата се затвори след нея.

* * *

Анджелина подаде торбата с мръсните дрехи и се съгласи да бъдат таксувани с прекалено високата такса за пране и гладене за сутринта, след което плати за четиридесет и пет минути интернет достъп. Ако жената на рецепцията се изненада да види една от гостенките на хотела по халат в тази луксозна обстановка — с всичките й полилеи и дебели червени килими — не го показа. Може би това не беше толкова рядко срещано явление на подобно шикозно място.

Анджелина се разположи на едно от малките бюра и въведе необходимата информация за достъп. Секунди по-късно на екрана се появи уеб браузър и тя се зае за работа.

Прекара няколко минути в четене на новините около случилото се през деня. Все още нямаше никакво обяснение за промяната в цвета на реката и официално становище за спирането на електрозахранването, засегнало целия град — нещо, което съвременните технологии и напредъкът в електрозахранването твърдяха за невъзможно. Въпреки всичко все още имаше няколко души — или поне няколко в интернет — които не смятаха, че двете събития имат нещо общо с онова, което всички наричаха „пророчеството“.

Анджелина се дразнеше от тази човешка черта винаги да се търси божественото и да се определят като чудо обикновени събития, които не можеха да се обяснят. Защо хората така се страхуваха да не бъдат наречени невежи? Незнанието не беше слабост, а знак, че човек има още какво да научи. Въпреки това човечеството винаги бързаше да обясни неразбирането си със свръхестественото, докато насила не му се докажеше нещо друго. Също както нейните групи приемаха поправките на погрешните си разбирания с недоволство, така и цялата човешка раса не искаше да приеме истината дори тя да й беше предложена на тепсия.

Пророчеството се беше превърнало в сензацията на деня. Ако случилото се сутринта с реката беше накарало търсещите знаци и видения да се размърдат, то вечерните събития направо бяха активизирали любителите на конспирации. Каквото и да въведеше в търсачката, все излизаха блогове и видеоклипове с абсурдни теории, които се опитваха да обяснят събитията в Рим.

Една група изпъкваше над всички и се появяваше най-горе сред резултатите. Те бяха публикували само едно видео и Анджелина успя да изгледа единствено първите няколко секунди, преди да затвори прозореца отвратена. Тези хора бяха някакви религиозни откачалки, които се наричаха харизматици. Те смятаха, че това е откровение, предвиждаха някакви напасти и вярваха, че идва краят на света. Господи, повярвай ми, не чувам това за първи път.

Анджелина имаше по-сериозни неща, върху които да се съсредоточи.

Най-важното беше онова, което я очакваше в имейла. Изпрати си го сама от телефона на Бен, и то, слава богу, преди да му падне батерията и веднага след възстановяването на клетъчната мрежа. Отказа се да чете повече новини и отвори снимката на плочката. Не знаеше как, но нямаше съмнение, че този артефакт е ключът към онова, което се случваше.

Принтира две копия — едно цветно и едно черно-бяло за контраст — и разгледа текста, доколкото нервите и наличните ресурси й позволяваха. Не разполагаше с никоя от книгите си в момента, но — Бог да благослови интернет — имаше достъп до онлайн лексикални и морфологични инструменти, които й позволяваха да търси в бази с данни значението на символите. Акадският въобще не беше лесен език. Нямаше как автоматично да се преведе цяло изречение. Въпреки това започна да разпознава някои ключови думи и фрази.

Анджелина записваше бележките си в полетата на цветното копие. Дума по дума текстът започна да се появява.

Въпреки постигнатото тя продължаваше да има проблеми с част от него. Някои неща бяха прекалено явни. Това беше забележително. И непредвидимо. И много странно.

* * *

„Виа Тина ди Лоренцо“

Североизточен Рим

— Как така сигналът й се е изгубил?

— Изчезна преди около час. Докато беше тук. — Пиетро постави мазния си пръст върху огромния екран пред него. Сочеше едно кръстовище на цветната карта на Рим.

Вико изсумтя недоволен.

— Каза ми, че можеш да я проследиш въпреки спирането на електрозахранването и дори телефонът й да е изключен.

— Изключен, да — отвърна Пиетро, — но не и с напълно паднала батерия. Трябва да има поне малко заряд в него. Преди един час батерията му свърши изцяло.

Вико искаше да удари другия мъж, но такива бяха фактите и той нямаше никаква вина за това. Мобилните телефони продължаваха да осигуряват малък поток от енергия до основните си системи, когато биваха изключвани и дори когато им паднеха батериите. Тези системи позволяваха да бъдат проследени — дори и изключени — което правеше цялата мобилна инфраструктура истински рай за хора като него. Всеки можеше да бъде проследен навсякъде. Винаги.

Но ако един телефон „умреше“ напълно или батерията му бъдеше махната… е, все пак това не беше някаква магия.

— Задръж — разнесе се мекият глас на Корсо, който привлече вниманието на Вико.

— Какво има?

— Някой… — звучеше несигурен, но бързо се опомни: — Да, да. — Погледна двамата си колеги. — Някой търси в нета „акадски език“.

Вико се изправи, но не бързаше да се радва.

— Смятам, че е нормално в този момент всички да търсят подобна информация. Все пак снимката на плочката стана обществено достояние. Пуснахме я чрез ватиканските канали. Дори с осигурен превод хората ще искат да видят оригинала.

— Това е нещо повече от обикновено преравяне на новините и търсене на определена дума — отвърна Корсо. — Става въпрос за сериозно информационно запитване с достъп до лексикална база с данни. Това са ресурси, предназначени за учени.

Вико отиде при него.

— Какви запитвания точно?

— Започнали са с обикновено сърфиране на новинарските сайтове относно статии за плочката — продължи Корсо. — След възстановяването на електрозахранването всеки е хукнал да преравя нета. Кодът, който заложихме на всички сървъри, ни препраща IP адреса и пинг следата на всекиго, който посещава страниците. — Мъжът не отлепваше очи от монитора, докато говореше, а ръцете му правеха няколко неща едновременно. Вико надвисна над него. Заплашителната му двуметрова височина беше подсилена от сухата му фигура.

— Получаваме хиляди подобни сигнала всеки час — продължи с обясненията Корсо. — Но алгоритмите, които Пиетро създаде, вършат чудесна работа в следенето на всеки IP адрес, ако онлайн активността му предполага нещо повече от обикновен интерес. — Мъжът кимна към колегата си, а той просто сви скромно рамене. — Както и да е. — Корсо вдигна ръка от мишката, за да покаже една IP следа, която беше маркирал на екрана. — Ето какво се появи.

Вико намести очилата си и се наведе напред. Големият прозорец съдържаше информация за уеб сайтовете, които бяха посетени от това IP, както и няколко новинарски блога, писали за плочката.

— Мамка му — изруга той.

— Да, точно това казвам и аз — усмихна се Корсо. Той си беше свършил работата чудесно. — След това от същото IP започнаха да влизат в база с данни за морфологичен анализ, която се поддържа от университета „Тафтс“ в САЩ.

— Морфологичен анализ?

— Това е онлайн инструмент, който ти позволява да въведеш различни клиновидни символи за анализиране на граматическите им форми, предлага различни преводи, прави сравнения с други текстове, подобни неща. Доста напреднала история.

— Мамка му — въздъхна бавно Вико.

— Отговорът на следващия ти въпрос е „да“ — определено позволява да се търси и на акадски.

— Мамка му, мамка му, мамка му. — Вико закрачи нервно в малкото помещение. Накрая се обърна към Корсо. — Предполагам, че можеш да проследиш IP адреса?

— Мога да направя нещо по-добро — отвърна колегата му. Усмивката заемаше огромна част от сипаничавото му лице. — И да ти дам нещо повече. IP адресът се намира в един хотел тук в града. — Корсо му подаде лист, на който вече беше написал адреса.

— Каза, че можеш да ми дадеш нещо повече.

— Базата данни за морфологичен анализ, която споменах, изисква да се регистрираш в нея.

Вико веднага се ободри, защото добре знаеше какво означава това.

— Не беше трудно да ги хакна — потвърди предположенията на колегата си Корсо. — Жената, която се е вписала от този IP адрес, се казва доктор Анджелина Кала.