Том Фокс
Седмата заповед (79)

79

Под площад „Мастай“, Рим

3,1 километра югоизточно от Ватикана

Хората на Емил бяха под земята, под красивия фонтан в центъра на малкия площад, който се намираше два етажа над тях.

— Заемете позиции — нареди ръководителят на един мъж от екипа си, който отиде и прошепна заповедта на другите в мрачното подземие.

Ръководителят се обърна към двамата мъже зад себе си.

— Тъкмо получихме обаждането — обясни той на Ридолфо.

Грозният мъж кимна и се обърна към Андре. Оставаше им само една задача, която трябваше да свършат.

И трябваше да я свършат добре. За момент Ридолфо се обезпокои, че приятелят му отново ще ги провали, но бързо прогони притесненията си.

Дори Андре нямаше да пропусне да застреля човек от упор.

* * *

След като Ридолфо и Андре излязоха през страничния тунел, който бяха прокопали през изминалите месеци и който водеше до повърхността, ръководителят се обърна към хората си. Те се придвижваха — един по един — към позициите си.

Всеки от тях имаше малка раница, в която се намираха тапи за уши и противогази. Съвсем скоро всички си ги сложиха и бяха готови за действие.

Ръководителят сложи своя противогаз. Вълнуваше се. Работиха тежко месеци наред. Пробиваха бетона, а след това — и стоманата, слой по слой. Трябваше да преодолеят само още няколко сантиметра.

Малката експлозия щеше да се справи с тях.

Ръководителят се увери, че тапите за уши са напъхани както трябва, и взе детонатора. Развърза допълнителния кабел, оттегли се на безопасно разстояние и зачака заповедта.

* * *

Различни тунели и зони, които бяха прокопани през последните няколко месеца, осигуряваха достъп до мястото от източната страна — точно срещу вертикалния коридор на запад, до който можеше да се стигне от повърхността благодарение на стръмни метални стълби. В горната им част беше пунктът на охраната с неговите стоманени врати, дебели осем сантиметра.

Двама цивилни членове на Швейцарската гвардия винаги стояха на пост в пункта, точно зад вратата. Те се сменяха на шест часа, но дежуреха денонощно. Бяха много добре тренирани, прилежни и отдадени на работата си.

Ридолфо обаче беше наясно с нещо важно. Винаги гледаха в другата посока.

Стоманената врата беше единствената точка за достъп до онова, което се намираше долу. Гвардията беше разположила охранителни камери на площада отвън, на близките улици, дори във въздуха. Целта беше да държат всички навън.

Защото смятаха, че никой не може да влезе по-друг начин вътре.

Мисълта донесе огромно задоволство на Ридолфо, който заедно с Андре преодоля последните стъпала. Двамата бяха обути в обувки със специални подметки, които да не издават звук върху металните стълби.

Двамата гвардейци бяха на пост и гледаха мониторите си, гледаха в другата посока.

Ридолфо вдигна дясната си ръка и насочи пистолета в тила на единия от охранителите. Вляво от него Андре стори същото. Те бяха двама приятели, напът да извършат нещо, което щеше да промени живота им завинаги.

Глоковете стреляха едновременно и изстрелите прозвучаха като оръдие в малкото помещение.

Гвардейците нямаха възможност да реагират. Мониторите пред тях бяха опръскани с кръвта им, а телата им се свлякоха на пода.