Том Фокс
Седмата заповед (16)

16

Под Апостолическия дворец

Дребната, закръглена фигура на кардинал Джото Форте се губеше пред двамата швейцарски гвардейци, до които вървеше, но атмосферата в помещението бързо се промени, което несъмнено подсказа, че този човек притежава огромна власт.

— Първите редове от плочката ви бяха изпратени по мое изрично нареждане няколко седмици след като беше намерена. — Кардиналът заговори директно на Бен, който очевидно го беше разпознал. Не беше трудно да се види, че е доста объркан от думите му.

— Кардинал Форте, аз… аз… — запелтечи той. — Не разбирам. Какво общо има това с вашия офис? И следователно с мен?

— Вторият въпрос може би е по-лесен за отговаряне. — Джото Форте кимна на майор Хайнрих, който отвърна на безгласната команда, като донесе стол на кардинала. Той седна и изпъшка, тялото му беше прекалено голямо за него.

— Текстът ви беше изпратен, защото вие сте единственият експерт по акадски във Ватикана. Бяха ни необходими няколко дни и безброй телефонни обаждания до различни колежи и институти, за да ви намерим. В крайна сметка се оказа, че сте — буквално — под носа ни. — Остроумната забележка, че Бен се е намирал в подземията на Тайния архив, чиято реална площ не беше известна, но включваше повече от осемдесет километра подземни тунели и складови помещения, явно се хареса много на кардинал Форте. Никой друг не се усмихна на шегата му.

— Казано накратко — продължи той, като отново стана сериозен, — искахме да разберем какво означава, и вие бяхте подходящият човек за работата.

Бен постепенно отмести поглед от кардинала. Очите му се спряха в някаква точка на пода, а спомените му се завърнаха по-ясни от видение.

— Помня, че превеждах този текст — измърмори той. — Беше написан на ръка.

— По онова време не смятахме за необходимо да ви разкриваме повече подробности — обясни Форте. — Това е обичайна практика. Когато не знаем с какво си имаме работа, действаме предпазливо.

— Дори това да е древна плочка? — изуми се Анджелина.

— Това е само предположение! — отвърна кардинал Форте с изпълнен с енергия и власт глас. — Вие предполагате, че е стара, точно както и ние. Но човек никога не може да бъде сигурен. Наскоро бяха открити много „древни“ документи, свитъци, фрагменти от папирус и какво ли още не, които се оказаха фалшификати. За съжаление, тези неща може да се фалшифицират, макар че в наши дни е трудно това да остане неразкрито. Ватиканът няма интерес да става за смях, като обяви старинна находка, докато не провери дали наистина е такава. Първо трябва да се проверят текстът, материалът и всичко останало.

Анджелина се отпусна на стола и кимна едва. Кардиналът може и да беше просто един дебел духовник с арогантно държание, но беше прав. През отминалите години имаше прекалено много случаи на измамни „открития“, излезли на бял свят, като най-известното беше така нареченото „Евангелие за жената на Исус“, публикувано и огласявано от една от най-видните учени по религиозни науки. То беше представено като откритието на века и беше привлякло интереса на научните среди и медиите, но в крайна сметка един журналист разследва произхода му и откри, че всичко е измама. Това коства репутацията на учената, а уважаваната институция, в която работеше, драматично се срина в очите на общественото мнение. Анджелина разбираше защо Ватиканът пипаше внимателно в подобни ситуации.

— Нямаше нищо необичайно в четирите реда, които преведох — настоя Бен и се изправи на мястото си. — Помня работата си по глифовете. Бяха въведение към поредица от предсказания, напасти, нещо подобно. Въобще не бяха необичайни за древен документ, произлязъл от култура, която се кланя на митове.

— Когато изпратихте вашия превод на тези първи редове — отвърна кардинал Форте, като клатеше одобрително глава, — ние стигнахме до същия извод. Просто новооткрити предсказания, каквито древността е произвеждала в изобилие. Те са интересни за учените, но съвсем не може да се смятат за катастрофални за Църквата или за цялостното възприемане на историята. Липсата на критика към текста от ваша страна — добави кардиналът — ни накара да вярваме, че става въпрос за автентичен акадски. Чувал съм, че този език е доста труден за фалшифициране.

— Изключително — потвърди Бен, — тъй като прекалено малко хора го знаят толкова добре, че да го използват творчески, и поради факта че цялата налична литература е добре известна.

— Вашата работа ни увери в това. Пратихме снимката на нашите научни офиси, за да може плочката да мине през нормалния ни процес на каталогизиране и регистриране, след което да бъде представена пред научния свят за цялостно изучаване. — Кардиналът млъкна за миг. — Сега ми се иска да й бяхме обърнали повече внимание. Веднъж започне ли този процес, прекалено много хора са замесени в него и е много трудно да го спрем. Казаха ми, че снимката е била публикувана тази сутрин в някакъв научен сайт.

— Защо искате да спрете процеса? — попита Анджелина.

Кардиналът не я погледна. Той не отделяше очи от Бен.

— Доктор Вердикс, помните ли какво гласяха тези първи редове, които преведохте?

Бен се замисли само за секунда, паметта му беше освежена от фотографията в ръцете му.

— Ставаше въпрос за незабавната смърт на онзи, който открие пророчеството. Нещо подобно. Типично въведение за подобен документ.

— Правилно — потвърди кардиналът. — Или, ако трябва да бъдем по-точни, преводът гласеше следното. — Мъжът бръкна в джоба на робата си и извади нагънат лист хартия, който разгъна и зачете: — „Онзи, който открие тези думи, ще бъде споходен от бърза и ужасна смърт.“ Това звучи ли ви познато?

Бен кимна. Анджелина се беше загледала в снимката, докато кардиналът четеше. Превеждането от акадски в движение не беше качество, което всеки учен притежаваше, но докато думите бяха изчетени на глас, те като че ли съвпадаха с впечатленията, които й бяха останали от първите редове.

— Точно този цитат привлече вниманието ми — обясни майор Ханс Хайнрих, който отново се включи в разговора.

— Аз… не разбирам — призна си Бен, като местеше поглед от кардинала към гвардееца.

— Думите може да ви звучат нормално в превод — продължи Хайнрих, — но четири дни по-късно предсказанието, или пророчеството, ако предпочитате, което преведохте от плочката… се превърна в реалност.

* * *

Нито Бен, нито Анджелина имаха представа как да отговорят. През главите им преминаваше прекалено много нова информация, за да могат да я обработят, затова няколко секунди просто се взираха в гвардееца.

Най-накрая жената прекъсна налегналата ги тишина.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита тя. Осъзна, че се чувства по-удобно да разговаря с Хайнрих, отколкото с Форте. Антипатията й към религията се състоеше също така в неприязънта й към мъжкоцентричното духовенство, което я управляваше, и макар кардиналът да се държеше уважително и сериозно, откакто влезе в помещението, той беше въплъщение на всичко онова, което Анджелина презираше. — Пророчествата по древните плочки не се превръщат в реалност просто ей така.

— Така смята и кардинал Форте — отвърна Хайнрих с огромна доза уважение към висшестоящия. — Затова ни предаде текста.

— Може да съм вярващ — добави кардиналът, — но смятам, че скептицизмът е здравословен за вярата. Първо трябва да се зададат въпроси, за да последват отговори.

— А когато един човек умре — продължи гвардеецът, — всички се превръщаме в скептици. Мъжът, който откри плочката, Мануел Хереро, за когото ви говорих по-рано, почина четири дни и единадесет часа, след като откри артефакта. Точната причина за смъртта — някакъв опасен патоген — все още не е определена. Но съвсем спокойно мога да заявя, че тя е отговаряла на думите от превода ви, доктор Вердикс, била е „бърза“ и „ужасна“.

Бен седеше неподвижно на стола си, лицето му беше като от камък.

— Разбира се, вие сте прави — продължи Хайнрих, — както и Негово Преосвещенство е прав: пророчествата от древния свят са като водата в морето. Накъдето и да се обърнеш, те са там. Но когато намериш такова и още първото му предсказание се превърне в реалност, на мен ми намирисва на измама, а не на история. Още повече щом предсказва нечия смърт.

Гвардеецът забави крачка. Погледът му се насочи неумолимо първо към Бен, а после — и към Анджелина.

— В момента, в който разбрахме за смъртта на Хереро, вие двамата се превърнахте в заподозрени.