Том Фокс
Седмата заповед (63)

63

В библиотеката на църквата „Свети Павел от Кръста“

Количеството кръв, пролято в малката библиотека на „Свети Павел от Кръста“, изглеждаше още по-внушително на светлината на флуоресцентните лампи. Разширяващата се локва под тялото на споминалия се чистач не беше единственото място, изцапано с кръв. Докато се беше опитвал да сее смърт, Лорънс беше пръскал наоколо кръвта на отец Алберто. Библиотеката приличаше на сцена от филм на ужасите — мъртви тела, счупени столове и пръснати по пода книги.

Единственият останал непокътнат беше Томас. Той продължаваше да клечи до свещеника. От очите му се стичаха сълзи. Държеше една от ръцете на стареца и тихичко редеше молитви.

След като се увери, че Лорънс е мъртъв, Бен се присъедини към Томас до свещеник Алварес.

— Жив ли е? — попита той. Очите му се насълзиха.

— Той… едва диша — отвърна младият мъж.

Бен падна на колене и взе другата ръка на отец Алберто.

Анджелина не отлепваше поглед от мъртвия чистач. Решителността и силата му бяха внушителни.

Кракът й започна да пулсира от болка.

— Доведе… доведете я… тук. — Думите излязоха от устата на свещеника. Бен и Томас го изгледаха изненадани.

— Нея?

Отец Алберто отскубна ръката си от тази на Бен. С малкото си останала сила посочи към Анджелина.

Жената забеляза жеста и болката й като че ли изчезна. Набожен или не, духовник или не, този човек е на прага на смъртта. Кафявата му роба беше напоена с кръв на стомаха му, а лицето му беше плашещо бледо. Сърцето й се изпълни със състрадание, каквото би изпитала към всяко човешко същество в подобно състояние.

Анджелина заобиколи трупа на Лорънс и отиде при свещеника. Застана пред него, без да има представа защо я викаше в последните мигове от живота си.

— Ти… си ранена — каза той.

Страхът я стисна за гърлото. Нима отец Алберто беше забелязал рана, която тя беше пропуснала? Анджелина бързо огледа тялото си, но такава нямаше, само няколко кървави петънца, които беше получила при контакта с тялото на Лорънс.

— Не — отвърна тя, — добре съм… — и против волята си изрече: — … отче.

— Не — възпротиви се свещеникът, — там. — Посочи към прасеца й.

Анджелина погледна надолу. Раната пулсираше под панталона й, но нищо не се виждаше от нея.

— Как разбра…

Отец Алберто не й даде възможност да довърши въпроса си.

— Трябва да… се погрижиш за нея. — Старецът дишаше бавно. — Не й позволявай… да се инфектира. Все още… имаш работа за вършене.

Анджелина не знаеше какво да отвърне. Бедният човечец, толкова е уязвим.

Изведнъж отец Алберто събра длани — отнякъде получи сила, каквато допреди малко нямаше.

— Останалото предстои — каза той с широко отворени очи и премести поглед от Анджелина към Бен и обратно. — Огънят, скриването на слънцето и после…

Силата му се изчерпа с бързината, с която се беше появила.

— Това са митове, отче — отвърна жената и поклати глава. Измамата си беше измама дори на прага на смъртта. — Заблуда.

Отец Алберто съумя да й се усмихне нежно.

— Може би е така, професоре. — Духът бавно напускаше тялото му. — Но Бог е поемал по по-неведоми пътища преди. Никога… не подценявай… волята му.

След тези думи светлината напусна очите на свещеника и земният му път приключи.

* * *

На улицата пред църквата „Свети Павел от Кръста“

Следващите четири часа и половина прекараха в църквата. Линейката, за която се обади Томас, се забави, после пристигна полицията, която премина през обичайните разпити, въпроси, свидетелски показания и всичко останало, необходимо за нормалното разследване на едно местопрестъпление. Мястото беше такава касапница, че първите пристигнали полицаи сложиха белезници на Бен, Анджелина и Томас, тъй като не знаеха кой е отговорен за всичко това. Томас побърза да покаже на полицаите камерите, разположени в цялата църква, включително в единия ъгъл на библиотеката. Записът потвърждаваше историята и на тримата и след продължителни разпити полицията ги уведоми, че са свободни да си вървят — макар че не можеше да напускат Рим.

— Нашият свещеник — започна Бен, когато най-накрая стигна до линейката. — Той…?

— Все още е жив — отвърна един от медиците и затвори вратата след себе си, — но сега е в безсъзнание. Не изглежда добре.

Мъжът не каза нищо повече, явно професионализмът му не го позволяваше.

Линейката замина под съпровода на сирената и светлините, които затанцуваха върху остатъците от мъглата, които все още не се бяха вдигнали.

— Какво се е случило с мъглата? — попита полицаите Анджелина и посочи въпросните остатъци. Очевидно беше останало много по-малко от нея, отколкото когато влязоха в църквата.

— Кой знае, мамка му? — отвърна един груб и дебел следовател. — Това нещо покри целия град за четиридесет и пет минути. Дойде от нищото. Никога не съм виждал подобно чудо. Изплаши всички ни.

— Това е един от знаците на онова нещо, апокалипсиса — намеси се друг полицай и цъкна с език. — Поне така казва жена ми. Чула го някъде в интернет, така че трябва да е истина.

Разнесе се мрачен смях и полицаите се заеха отново със задачите си.

На Анджелина и Бен не им беше до смях.

— Какво ще правим сега? — попита архиварят, когато останаха сами. Той се справяше по-добре с шока, отколкото смяташе жената, особено като се имаше предвид, че беше наранен човек, когото много обичаше.

Анджелина не можеше да спре да превърта сцената в главата си, думите, случилото се накрая. Тя се подпря на една от полицейските коли и се замисли.

Изведнъж се изпъна като струна.

— Той каза ги.

Бен я погледна недоумяващо.

— Лорънс — продължи Анджелина, която беше заговорила по-бързо от обикновено, — вашият чистач. Докато умираше.

— Не разбирам какво имаш предвид — отвърна архиварят.

— Последните му думи бяха: „Не можете да ги спрете“. Ги, Бен!

Мъжът поклати глава, все още не можеше да разбере смисъла. Анджелина постави ръка върху неговата.

— Той не каза „Не можете да ме спрете“ или „Не можете да ни спрете“. Каза ги. Имаше предвид други хора. Някои извън църквата ви.

Бен започна да разбира.

— Смяташ, че Лорънс е работил с някого другиго?

Анджелина закима енергично, но вече се оглеждаше наоколо.

— Какво ще кажеш да се махаме оттук, Бен? Да отидем някъде другаде? Където и да е?

— Имаш ли план?

— Може би. Искам да отидем на някое спокойно място, където да решим какво ще правим от тук нататък.

Томас, който стоеше на няколко метра от тях, се присъедини към компанията им.

— Не живея далеч — обяви той. — Ако желаете, можете да дойдете с мен.

За първи път, откакто се запозна с младия мъж, когото видя и чу на онзи видеозапис в интернет, Анджелина му се усмихна.

— Чудесно.

Томас им посочи накъде да тръгнат, и миг по-късно тримата вече вървяха към дома му, а мъглата около тях продължаваше да се разтапя.