Том Фокс
Седмата заповед (8)

8

Няколко минути по-рано

Президентството, Ватиканът

Високо над тълпите, които се бяха събрали край реката, от прозорец, разположен на уникално място и осигуряващ гледка към целия Рим, кардинал Джото Форте наблюдаваше невероятния пейзаж. Така и не му омръзна да се наслаждава на този непознат свят, към който беше привлечен, докато се изкачваше по стъпалата на йерархията — след семинарията стана свещеник, после — монсеньор в Конгрегацията за доктрината на вярата^[1], а след това — епископ и архиепископ. Когато няколко години по-късно папата го уведоми, че е избран за принц на Църквата и ще бъде ръкоположен за кардинал следващия март, сърцето на Джото се изпълни с гордост. Да, това чувство беше смятано за порок. Трябваше да се срамува от себе си. Но как беше възможно човек, който още от младежките си години беше пожелал да се отдаде на Бог и на Светата майка Църквата, да не изпита поне мъничко гордост, че е получил червените одежди на кардинал?

Днес, като префект на Конгрегацията за каузите на светците, разполагаше с един от най-хубавите офиси във Ватикана и с една от най-добрите гледки в целия град. Факт, който беше признат не от кого да е, а от самия върховен понтифик^[2], който на едно от посещенията си тук скоро след ръкополагането му за кардинал беше отворил вътрешните врати и беше погледнал към града с възхищение.

— Скъпи ми Джото — беше започнал папата с характерната за него шеговитост, — разполагаш с най-прекрасната гледка в цял Рим. — Само след миг се обърна към кардинала, намигна му и добави: — Божествена е.

Джото Форте се усмихна на спомена. Папата беше добър човек, скромен и силен, който успяваше да управлява добре, без да губи чувството си за хумор и непринудеността си. Джото можеше само да се надява неговата служба в Църквата да му спечели същата слава на добър човек.

Кардиналът отстъпи от прозореца и усмивката веднага се изпари от лицето му. Следобедът беше много по-неприятен от спомените му.

Не му харесваше да бъде корен от другите членове на курията. Беше също толкова неприятно, колкото и притеснително. Човек можеше да стигне много нависоко, но мнозина бяха падали лошо от подобни позиции. След това никой вече не им обръщаше внимание.

Наистина ли трябваше да ги уведоми по-рано за досието, което беше получил преди две седмици? Дали отказът му да го предостави беше грешка?

Една от отговорностите на Конгрегацията за каузите на светците, освен очевидната и добре известна роля да разследва хора, предложени за канонизиране от Църквата, беше събирането на информация за необичайни и невероятни събития в католическия свят — както във Ватикана, така и по цялото земно кълбо — които бяха проява на определена святост. В тази си позиция членовете на конгрегацията често бяха определяни като „следователите на чудеса“ на Църквата и около работата им имаше повече митология от която и да е друга католическа административна единица.

Разследването на чудеса беше нещо, което вълнуваше силно обществеността, но екипът на Джото не се ограничаваше само с дейности, свързани с чудотворството. Неговите хора се занимаваха също така с всяко събитие или епизод, които се отклоняваха от нормите на Църквата. Ако се появяха нови групи с определена социална цел, които следваха видни лидери — като последователите на „освободителната теология“ в Южна Америка през петдесетте и шестдесетте години — екипът на Джото щеше да е първият, който да разследва тази нова тенденция, често в сътрудничество със старите си колеги от Конгрегацията за доктрината на вярата. Ако се разнесяха слухове, че хората са се „вдъхновили“ от влиянието на някой човек и всички католици са се превърнали в гайдари, чиито литургии се осъществяват под съпровода на джаз музика и танци, отново екипът на Джото щеше да разучи какво се случва. Не че има нещо лошо в подобна литургия, измърмори си кардиналът. Името му, което произлизаше от град Перуджа, беше малко подвеждащо, защото не подсказваше за шотландската му жилка, която беше наследил от майка си и вероятно заради нея винаги беше харесвал гайдите.

Именно работата му го беше сблъскала с доклада. Глинената плочка беше намерена преди месец. Тя не представляваше интерес за никого във Ватикана, с изключение на няколко специалисти. Написаното върху нея беше на акадски, който, ако Джото си спомняше добре от семинарията, беше езикът на Древния Близък изток и имаше слаба връзка с християнското наследство.

Въпреки това, нещо в откритието на плочката го безпокоеше. Не целият текст, който, трябваше да си признае, не беше чел, а един определен пасаж. В началото, още с първите редове, които беше изпратил за превод, се казваше, че онзи, който открие плочката, ще бъде застигнат от бърза и ужасна смърт.

Мъжът, който я беше намерил, умря. Смъртта му беше настъпила бързо и наистина беше ужасна.

Джото усети дискомфорт в стомаха си. Навън се разнесоха полицейски сирени, както често се случваше в града. В този момент те само подсилиха тревогите му.

Постъпи правилно, като уведоми Швейцарската гвардия. Разбира се. Те имаха всяко право и основание да научат за новооткрит артефакт в пределите на Църквата, свързан със смъртта на човешко същество.

Подобно престъпление, ако въобще беше такова, рядко изискваше намесата на висшестоящи лица от курията. В Рим постоянно се изравяха подобни антики. А хората умираха дори по много по-жестоки начини. Животът продължаваше.

Освен това каква тежест можеше да има някаква плочка със стари предсказания и пророчества?

Преди тази сутрин беше убеден, че просто си губи времето. Докато прекрасната гледка от офиса му не се промени.

Защото след предсказанието, че откривателят на артефакта ще бъде погубен, първата „напаст“, описана на плочката, беше, че реката ще потече кървава.

Това предсказание, както и проклятието върху откривателя се бяха оказали истина.