Том Фокс
Седмата заповед (40)

40

„Виа дела Кончилиационе“

Централен Рим

Бен беше пребледнял. Липсата на приток на кръв в капилярите — тялото му изпращаше повече към важните органи като защитна реакция — му придаваше призрачен вид, който караше кафявите му очи да потъват и да заприличат на два дълбоки кладенеца върху лицето му. Минаха няколко секунди, преди Анджелина да се надигне от него и двамата да се изправят до седнало положение в таксито. Вятърът, който влизаше през счупения прозорец, рошеше червената й коса.

Анджелина беше ужасена и нямаше представа кога бучката, заседнала в гърлото й, щеше да се махне.

Налегна я неприятно чувство на възмущение.

Анджелина Кала беше добър човек. Умна жена. Тя се беше изправяла пред много препятствия в живота си и винаги заставаше очи в очи с тях. Гледаше да стои далеч от неприятности. Въпреки това, в рамките само на един ден, беше преследвана на два пъти. Стреляха по нея на два пъти. Беше отвлечена. Очевидно езикът, с който не успя да направи кариера, беше замесен в тези събития, от които тя не беше част и нямаше никаква представа защо се случват.

Майната му, помисли си и стисна юмруци. Писна ми. Надигащото се възмущение пребори паниката й. Настъпи времето да събори бариерите пред себе си. Каквито и да бяха.

Обърна се към Бен. Това й донесе нова болка в крака и я накара да погледне разкъсания плат над лявото коляно. До този момент нямаше възможност да разгледа раната отблизо, и стомахът й се сви при мисълта какво можеше да стори изстреляният по нея куршум.

— Дай да видя. — Гласът на Бен се разнесе някъде между постоянния поток от ругатни, сипещ се от страна на изплашения шофьор. Архиварят беше забелязал, че ръката на Анджелина се движи към раната, и нежно я махна настрани, за да огледа по-добре. Разкъса леко плата около нараненото място. Жената изпита силна болка.

— Извинявай — промърмори Бен. — Сигурно много те боли.

— Просто… просто ми кажи как изглежда. — Анджелина затвори очи в опит да притъпи паренето в тях.

— Не изглежда дълбока — отговори архиварят миг по-късно. — Имам предвид, че не разбирам от прострелни рани, но не ми изглежда много зле.

На Анджелина й идеше да го убие. Не изглежда много зле? Та това е шибана огнестрелна рана! В интерес на истината беше доволна на подобна диагноза дори тя да идваше от аматьор. Прехапа долната си устна, за да контролира болката.

— Раната е дълга само два сантиметра и не е много дълбока. Мисля, че трябва да се почисти. — Бен се изправи на седалката. — Може би ще се наложи да се направят няколко шева.

Анджелина мразеше болниците и още повече шевовете. Веднъж, когато й зашиха рана на ръката, чувството как иглата преминава през кожата й — макар и с упойка — не беше никак приятно. От спомена за това стомахът й заплаши отново да се присвие.

— Нека просто почистим раната — отвърна тя. — Ако не е дълбока, няма нужда от шевове.

Ругатните на таксиметровия шофьор се понесоха с нова сила през плексигласовата преграда. Не беше спрял да вика, откакто се бяха качили в автомобила му.

— Тук завий наляво! — изкрещя му Анджелина. Мъжът не спря да ругае, подразнен още повече от нареждането, но все пак зави наляво. Жената въздъхна, облекчена, че са напуснали главната улица. Трафикът беше ужасен както винаги и клаксоните пронизваха слуха й. Нещо беше предизвикало напрежение по улиците тази вечер. — Сменяй посоката през няколко улици. — Анджелина се приведе напред, а очите й се насълзиха от болката. — Действай, освен ако не искаш стрелците да ни настигнат.

Лицето на таксиметровия шофьор в огледалото за обратно виждане пребледня. Секунда по-късно той заруга отново, но видимо беше схванал картинката.

Анджелина се отпусна на седалката. Стрелците. Преследваха ги като животни и всичко това заради глупавата плоч…

Обърна се към спътника си.

— Бен, дай ми телефона си. — Той се подвоуми за миг, но след малко бръкна в джоба си и извади апарата. За негово облекчение, не го беше счупил, когато се хвърли в колата.

Таксито рязко зави надясно, когато таксиметровият шофьор отново промени курса. Кракът му беше настъпил здраво газта.

Анджелина включи телефона и отвори поредицата от снимки, които бяха направили в бункера. Доколкото си спомняше, последната беше най-добра. Тя плъзна пръсти върху дисплея, за да я увеличи и да види по-добре редовете и символите, изписани върху глинената повърхност. Резолюцията не беше от най-добрите, но беше приемлива. Постоянното друсане в колата обаче й пречеше да прочете каквото и да било.

Въпреки това изключително ясно видя нещо друго на дисплея. Индикаторът за батерията беше едва на 2% и вече беше светнал в червено. Тъй като собственият й телефон нямаше заряд, а този на Бен беше на свършване, се притесни, че могат да изгубят снимката, затова с няколко бързи набирания на клавиатурата я прикачи към имейл, който изпрати на собствената си поща. Нямаше никакво покритие, така че бутонът „Изпращане“ започна да се върти.

Бен погледна назад — правеше го вече за кой ли път, откакто Анджелина беше насочила вниманието си към устройството. Не забеляза някой да ги следи, вероятно защото шофьорът постоянно сменяше посоките. Като се обърна напред, видя снимката на плочката на телефона си и се отпусна на седалката. Лицето му стана още по-бледо.

Устните му започнаха да се движат мълчаливо.

Анджелина затвори телефона. Имейлът още не беше изпратен, но апаратът можеше да продължи опитите и в режим на изчакване. Батерията му беше паднала до 1%, което означаваше, че ако не го беше изгасила, щеше да се изключи, преди да изпрати имейла. Върна апарата на Бен, като го потупа по коляното, за да го извади от унеса, в който беше изпаднал.

Спътникът й беше бял като платно. Уязвим. Беше останал силен, когато трябваше, беше напълно концентриран в точните моменти, но Анджелина осъзна, че изтощението му си беше казало думата.

Устните му се движеха.

— Светлите места ще станат тъмни…

Едва различаваше думите заради грохота на двигателя и непрестанните ругатни.

— Какво каза?

Бен като че ли не я чу. Устните му продължаваха да се движат. Очите му бяха приковани напред, а гласът му беше по-тих и от шепот.

— След това ще дойде мъглата…

Безсмислици, помисли си Анджелина и изпита състрадание към него. Бен не беше добре, макар и самата тя да не беше в перфектна кондиция. Адреналинът, възмущението и мистерията й даваха сили, но вероятно изглеждаше също толкова измъчена и изтощена, колкото него. Денят беше физически, психически и емоционално съкрушителен. Ако не си починеха малко, щяха да припаднат.

Анджелина не смяташе, че ще е безопасно да се прибере в дома си. Тези хора, които и да бяха те, знаеха всичко за нея. Тъй като Бен също беше мишена, не можеха да отидат и у тях.

Тя се обърна напред към шофьора и потисна болката, която се надигна от крака й.

— Заведи ни в някой хотел — настоя и почука на преградата между тях.

Мъжът погледна през рамо невярващо.

— Кой шибан хотел желае мадам?! — изкрещя в отговор той. Гласът му беше изпълнен със сарказъм и гняв. — В случай че не си забелязала, целият Рим е малко прецакан тази вечер! Хората са изнервени! Излезли са по проклетите улици! Трафикът не е от най-спокойните!

Анджелина разбираше, че младият мъж, който не изглеждаше на повече от двадесет, вероятно също беше в шок, но нямаше нито енергия, нито желание да се занимава с него.

— Няма значение — отвърна тя, без да обръща внимание на тона му, — заведи ни където и да е. Нека хотелът е незабележим — нито голям, нито малък.

— Какво да правя с шибаната ми кола? — изкрещя отново таксиметровият шофьор. — Прозорецът ми е счупен! Току-що я платих!

— Не ние счупихме прозореца ти — отвърна Анджелина. — Хората, които ни преследваха, го сториха.

— Няма значение, маце. Прозорецът пак е счупен.

Жената се ядоса и се обърна към Бен.

— Нямам никакви пари — каза тя. — Колко имаш в себе си?

Бен все още беше някъде другаде, но извади портфейла от панталона си и й го подаде. Анджелина преброи няколкото банкноти в него.

— Сто и осемдесет евро. — Без да чака позволение, извади парите и ги подаде на шофьора. — Тук са сто и осемдесет. Трябва да покрият прозореца и сметката ни. А сега ни заведи в някой хотел.