Том Фокс
Седмата заповед (76)

76

В края на площад „Свети Петър“

Анджелина, Бен и Томас прекараха нощта с Хайнрих и екипа му. Четяха отново и отново пророчеството, докато главите не ги заболяха. Опитваха се да разгледат внимателно всяка дума. Определено нещо се криеше зад тях, но бяха достигнали предела на силите си. Изтощените им умове не можеха да работят както трябва, затова трябваше да почакат.

С наближаването на утрото тримата се бяха превърнали по-скоро в бреме за Хайнрих, отколкото в помощ. Време беше майорът да задейства екипите си, да разположи мъжете си и да се приготви за онова, което щеше да се случи. Теориите бяха много, но Анджелина и Бен не можеха да направят нищо по въпроса.

Хайнрих им даде радиостанция и повика един от младшите гвардейци да ги изведе оттук.

— Не се отделяйте от устройството. — Майорът правилно беше предположил, че тримата нямат намерение да се отдалечават от площада и от бариерите, които хората му бяха издигнали. — Дръжте си очите отворени. Ако видите нещо подозрително, каквото и да е, обадете ми се. Радиостанцията е свързана пряко с мен. — Хайнрих изгледа и тримата — мълчаливо им благодареше за оказаната помощ.

Тръгнаха по периферията на площада и се смесиха с тълпата, която постоянно се увеличаваше. Вече беше станала прекалено голяма. Още повече че площад „Свети Петър“ беше конструиран да побира тълпите вътре, а не вън. Пространството отвън беше по-малко и хората вече бяха претъпкали улиците и тротоарите.

Анджелина вървеше начело на триото, а Бен и Томас я следваха по петите. Бяха говорили толкова много часове, че се наслаждаваха на възможността да си починат — само да наблюдават тълпата, да „държат очите си отворени“, както беше наредил Хайнрих, и да съберат мислите си.

Анджелина се придържаше към колоните на колонадите. Тялото й потръпна, когато погледна наоколо и си спомни какво й се случи последния път тук. Тогава бягаше от двама мъже с пистолети, беше ранена в крака и се чудеше дали ще успее да излезе жива от това място. Превързаната под дънките й рана запулсира при спомена.

Анджелина прогони тези мисли, защото нямаше нужда от тях в момента. Имам по-важни неща, за които да се безпокоя.

Тя огледа мястото като цяло. Гвардията, както беше отбелязал майор Хайнрих, беше в пълна бойна готовност. В интерес на истината в момента имаше повече гвардейци, отколкото беше виждала някога. Дори по време на официалните обръщения на папата бяха по-малко. Ако не я лъжеше паметта, даже при избирането му — на което беше присъствала „по причини от историческо и културно естество“ — нямаше толкова много. Днес гвардейците бяха облечени в своите синьо-жълти одежди, държаха алебарди и бяха застанали до всяка колона или стълб. Следваха хора, облечени в униформи и въоръжени с много по-съвременни оръжия. Анджелина смяташе, че освен тях мнозина от цивилните, които се разхождаха по площада, също бяха гвардейци, а със сигурност имаше такива и в тълпата зад нея. Вероятно това беше най-големият екип, който Гвардията беше способна да събере. Анджелина нямаше представа точно колко мъже служеха в тази папска сила, но със сигурност почти всички бяха тук. Хайнрих не беше човек, който обича да рискува.

Не че можеха да го винят. Неизвестността беше най-сериозният враг, а видяното през изминалите два дни не им даваше причина да са спокойни.

Анджелина се обърна към тълпата._ Море от тела, които, вместо да се тъпчат тук, трябва да се приберат по домовете си._ Жената не забеляза нищо необичайно. Никой от присъстващите не изглеждаше подозрително, поне доколкото самата тя можеше да прецени подобно нещо. Не виждаше нищо обезпокоително.

Това я накара да си зададе въпроса, който всички присъстващи превъртаха в главите си: За какво сме се събрали тук?

Бяха разбрали кои са мястото и точното време. „Напастите“ ги бяха довели дотук. Но какво… не можеше да намери отговор на този въпрос.

Какво щеше да успее да засенчи слънцето и да не позволи на зората да дойде?