Том Фокс
Седмата заповед (89)

89

Във Ватиканския трезор

Всичко започна с грохот, но много бързо прерасна в нещо повече. Дълбоко под земята, под три слоя камък, бетон, асфалт и сградите отгоре, всички изпитаха внезапен ужас, когато земята отприщи гнева си.

Трусовете бяха непостоянни, разтърсващи. Емил изгуби равновесие и залитна върху човека до него. Бен също залитна зад Анджелина и се подпря на нея. Тя се пресегна, за да се хване за контролното табло, но земята отново се разтресе. Подът под нея се движеше в една посока, а онзи над нея — в друга.

Цимент, камък и пръст започнаха да се отронват от поддържащата конструкция и да се сипят върху главите на всички. Трезорът, който вече беше отслабен от химикалите и експлозивите, които хората на Емил използваха, за да проникнат в него, както и от огромната дупка, която бяха направили, не можеше да издържи на масивните вибрации. Стената се разцепи от пода до тавана — силата на движещата се земя разцепи „неразрушимата“ съкровищница на човешкото богатство.

Объркани от случващото се, мъжете от двата лагера отново откриха огън, но по някое време инстинктът им за оцеляване си каза думата и докато светът ревеше и се разпадаше около тях, те потърсиха нещо, за което да се хванат.

Трусовете продължиха изключително дълго време, но в един момент просто секнаха.

В помещението настана гробовна тишина, нарушавана единствено от падащи камъни и отломки.

Анджелина забеляза, че Томас, който все още беше присвит и целият покрит в прах, продължаваше да говори нещо.

— И тогава земята ще се разтресе. И тогава земята ще се разтресе.

И адът настъпи отново.

Земята се раздвижи — един-единствен трус, който събори половината мъже, които все още бяха на крака.

Подът между двете групи потрепери и се успокои.

Земетресението беше отворило огромна яма — подът на трезора се беше откъснал от стените.

Образува се пропаст, която ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Дори малкото от пода, което не беше паднало в нея, се беше изкривило в странни ъгли. Съдържанието на трезора се изсипваше в мрака отдолу.

— Вземайте каквото можете! — провикна се Емил. — Вземайте го и се махайте оттук!

Независимо от плановете им единственото важно нещо сега беше да оцелеят и да се измъкнат с онова, което вече бяха събрали, а не да паднат в огромната яма.

Хората на Емил се размърдаха, сграбчиха чантите и в същото време се опитваха да не свалят оръжията си от гвардейците на Хайнрих. Земята обаче продължаваше да тътне, а подът да се тресе непредвидимо.

Човек не можеше да се адаптира достатъчно бързо към подобна опасност.

С тежка чанта в едната ръка и глок в другата, мъжът изгуби равновесие, когато земята се разтресе. Той се разкрачи инстинктивно в опит да се задържи, но подът под него се изкриви прекалено много. Тежестта на златото в ръката му го завлече към ямата и дори след като пусна чантата, гравитацията вече си беше свършила работата. Тялото му се плъзгаше надолу с все по-голяма скорост. Той се разпищя.

— Ридолфо! — извика друг мъж, който протегна ръка в опит да улови раницата на гърба му, но не успя.

Ридолфо изпищя отново, когато краката му не срещнаха опора, а очите му се разшириха на обезобразеното му лице, когато осъзна какво следва. Миг по-късно се плъзна от ръба на пода, а писъците му изчезнаха в мрака.

Мъжът, който се беше опитал да го спаси, остана на мястото си. С едната си ръка се беше хванал за една греда, а другата все още беше протегната напред.

Докато другите вземаха каквото могат и се опитваха да избягат оттук, той стоеше неподвижен и не отлепваше очи от мястото, от което падна приятелят му.

След малко разяреният му поглед се насочи към трезора.

Анджелина го позна.