Том Фокс
Седмата заповед (27)

27

Домашният офис на Емил

Седмица по-късно Емил се обади на Ридолфо Пасерини и го извика сам в офиса си. В екипа, който се състоеше от него и сина му, определено първият беше онзи, който мислеше, затова искаше да му разкрие плановете си насаме, за да се увери, че мъжът разбира изцяло какво се иска от него и какво се очаква.

— Чатнах, искате ме заради силата ми — каза Ридолфо, след като Емил му сподели плана дотолкова, доколкото смяташе, че е необходимо. По-младият мъж млъкна и погледна шефа си в очите. — Предполагам, че не ме искате заради красотата ми.

Емил отвърна на широката му усмивка. Това беше онзи Ридолфо, когото познаваше.

— Работата ще е тежка — заобяснява той, връщайки се на темата. — Може да стане доста грозно. Ще работиш за мен — единствено и само за мен — и очаквам абсолютна лоялност. Когато приключим, разбира се, ще бъдеш добре възнаграден.

— Ще има ли други? — попита Ридолфо. — Които ще работят върху това? Не мога да си представя, че ще бъдем само вие, аз и Андре.

Емил кимна.

— Ще има и други, но ще научиш за тях само ако е необходимо. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Ридолфо замислен потърка с ръка деформираната кожа на бузата си.

— Значи, това е някакво… какво? Тайно общество? Към кое от тях се присъединявам в момента? Опус Деи? Илюминатите? Чел съм доста такива книги.

Емил въздъхна отвратен.

— Защо всичко, което се случва в този град, се приписва на тайните общества? За бога, човек би си помислил, че всеки проклет мъж, жена и дете принадлежат на масоните или друг колектив, чиято цел е да унищожи Църквата. — Раздразнението се усещаше в тона му.

— Ако трябва да бъда честен — отвърна Ридолфо, — говорите ми за доста потайни дейности. А Църквата е вашата цел.

— Въобще не ми пука дали тя ще съществува, или не. Тази институция няма връзка в настоящите ми планове. Просто не ми пука дали ще е жива, или не. — Емил се приближи до Ридолфо. — Защо трябва всичко в Рим да е една религиозна вендета? Не е ли достатъчно да си човек, който жадува за нещо велико, без да се намесва религията?

Младият мъж погледна шефа си.

— Щом това не е ход срещу Църквата, тогава какво е? Какво точно целите?

Емил се отпусна в приветливата кожа на стола си. Отговорът не дойде веднага, той беше предшестван от кратка тишина и от барабаненето на пръстите му по подлакътниците.

— Вероятно не съм се изразил правилно — каза най-накрая той. — Религията не е изцяло извън интересите ми, просто не съм мотивиран от религиозни идеали. Много по-заинтересован съм да заявя претенции към онова, което искам, и да го измъкна от хватката на религиозните идеологии.

Ако Ридолфо беше разбрал изреченото от шефа му, той не го показа.

— Християнството има прекалено много правила — продължи Емил. — Направи това, направи онова. Не е достатъчно да бъдат назовани просто правила — наречени са команди, заповеди, донесени ни от планината, за да ни кажат, на мен и на теб, какво можем и не можем да правим. — Бузите му почервеняха, но след като си пое няколко пъти дълбоко въздух, възвърнаха първоначалния си цвят. — Никога не съм бил привърженик на Десетте Божи заповеди, Ридолфо. Първата винаги е била неприемлива за мен, а останалите са много… обвързващи.

— Господин Дюре — прекъсна го мъжът, — не разбирам накъде клоните…

— Не бих казал, че целенасочено съм се стремил да нарушавам заповедите — продължи Емил, — макар че има една от тях, която много ме вбесява.

— Коя? — попита Ридолфо.

— Седмата — отвърна шефът му и отпусна длани в скута си.

— Седмата? — Лицето на мъжа се изкриви в объркана гримаса. — Не мога да кажа, че ги знам по ред.

Емил се изправи неочаквано. Отиде целеустремено до една малка лавица и извади една Библия от купчина книги. Това беше неговият рафт с „изследователски материали“. За него Библията не беше по-различна от речник или атлас… а той знаеше как да я използва, както знаеше как да използва и гореспоменатите.

След няколко секунди намери страницата, която търсеше, и остави отворената книга пред Ридолфо.

— Точно там — каза той и посочи към строфата. — Това е седмата заповед.

Мъжът се наведе над страницата и зачете на глас:

— Не кради.^[1]

Когато вдигна поглед, Емил му се усмихваше.

— Имаш ли нещо против да нарушиш Божите закони, синко?