Том Фокс
Седмата заповед (35)

35

В Тайния архив на Ватикана

Отне им известно време, докато се изкачат от бункера на наземното ниво на Архива. Анджелина не можеше да прецени колко точно. Секундите й се струваха като часове, а минутите можеха да бъдат седмици. Тя следваше Бен, който осветяваше пътя пред тях с фенерчето на телефона си. Почти не говореха. Странното му настроение не го беше изоставило дори когато напуснаха бетонната обвивка на бункера. Анджелина нямаше нищо против, смяташе, че тишината е подходящ фон за напрегнатата обстановка.

Въпреки това умът й работеше през цялото време. Един въпрос относно плочката не я оставяше на мира. Беше я държала в ръцете си и вече знаеше, че е направена от глина. Историческата стойност на подобен артефакт беше огромна, но съвсем не беше предмет с голяма финансова стойност. Не беше направен от злато или от скъпоценен камък, нито пък беше украсен по някакъв уникален начин. Ако се оставеше лексикалната стойност настрана, плочката представляваше поредица от изписани символи върху материал, който беше направен от кал. Колко би струвало подобно нещо на черния пазар? Няколкостотин евро? Може би няколко хиляди? Напълно недостатъчно, за да убиеш човек.

Анджелина потрепери при спомена. Куршумите на моста летяха на сантиметри от гърдите, краката и главата й. Ако се беше намирала в малко по-различна поза, можеше да завърши обляна в кръв по улиците на Рим, с парче олово в тялото си.

— Гледай къде ходиш тук — предупреди я Бен.

Анджелина погледна мястото, което архиварят освети с фенерчето — един лек наклон в пода. Тя беше благодарна както за предупреждението, така и за напътствията му. Той беше нещо познато, нещо, което да я извади от мрачните й и ужасни мисли.

— Остават още няколко метра — продължи Бен, гласът му още беше някак си отнесен, но по-силен отпреди. — Още една врата и ще стигнем до фоайето.

* * *

Две минути по-късно Бен и Анджелина се озоваха в малкото пространство на централното фоайе на Тайния архив, на приземното ниво. Обикновено то беше осветено през нощта от светещите наоколо прозорци: отвън човек можеше да се наслади на цялата нощна прелест на Ватикана — невероятно осветените куполи, каменни дворци, статуи и дворове — прекрасна гледка, която омайваше както през деня, така и през нощта.

Сега обаче фоайето беше просто не толкова тъмно колкото коридорите, от които идваха. Прозорците над тях бяха тъмносини, почти черни.

Бен беше единственият, който забеляза тази странност, защото така или иначе всичко беше ново за Анджелина. Тя виждаше единствено вратата, която щеше да ги отведе навън, където отчаяно се опитваше да излезе. Вече не чакаше Бен да я напътства. Тя пое водачеството, хвана дръжката на дървената врата и я натисна. Миг по-късно двамата със спътника й се озоваха в двора „Белведере“ на Апостолическия дворец, точно в сърцето на града на Господ.

— Благодаря на Бога, че най-накрая излязохме. — Анджелина не се спря и продължи да крачи към сводестия изход на южната стена на двора. — Едно време имах огромно желание да вляза на това място, а сега нямам търпение да го напусна.

Моментът беше уместен за Бен да се усмихне или да вметне нещо от рода на „Мога да си представя“, но вместо това той просто запази мълчание. Устните му продължаваха да се движат — нещо, което Анджелина забеляза още долу — но не издаваха никакъв звук.

Тя забеляза и очите му в този момент. Те се стрелкаха във всички посоки на двора и най-вече към няколкото паркирани наблизо коли. Както и към фонтана в центъра. Към самите сгради. Лицето му ставаше все по-объркано.

Анджелина погледна в същата посока като него, присви очи и веднага разбра каква е причината.

Сякаш мракът, който бяха оставили зад себе си, ги беше последвал.

Дворните лампи не светеха. Тя огледа прозорците наоколо, но зад никой от тях не се виждаше светлина. Най-странното беше, че дори огромният купол на „Свети Петър“ беше мрачен. Масивната постройка, една от най-характерните забележителности на римския небосклон от пет века насам, обикновено се къпеше в бляскава светлина още от момента, в който слънцето се скриеше. Анджелина беше чувала, че Ватиканът харчи около 250 000 евро на година, за да осветява външната част на столицата на католическото християнство — сума, която с наслада казваше на групите, които развеждаше. Харченето на тези пари не съответстваше на екологичните претенции на Папството, но поне според Анджелина си струваше всеки цент. Гледката привличаше посетители от всяко кътче на планетата.

Тази вечер куполът представляваше тъмносива сянка на черен фон, същинска обладана и няма фигура. Анджелина никога не го беше виждала такъв.

— Явно електрозахранването е спряло в целия Ватикан. — Тя се придържаше плътно зад Бен, докато двамата вървяха към най-южния изход. Той продължаваше да се оглежда, но не продумваше нищо.

Държанието му започва да ме изнервя много сериозно, измърмори си наум жената. Време беше да се разкарат оттук.

При нормални обстоятелства Анджелина щеше да даде глас на мислите си, вероятно дори щеше да се пошегува, че Ватиканът не си е платил сметките за ток, или най-малкото да вметне нещо остроумно, каквото и да е.

За съжаление, не й се отвори подобна възможност. Сърцето й спря, когато звук, подобен на раздираща земята експлозия, наруши тишината.

Милисекунда по-късно и за втори път през този ден от каменната стена зад нея се вдигна облак от прах и каменни отломки.