Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (99)

Глава 96

В коридора беше толкова тихо, че скърцането на пантите ми звучеше като излитане на самолет.

Вратата бавно се отвори. Никой не помръдваше.

Преброих до пет. След това до десет. Накрая извиках:

— Робърт, вътре ли си?

Дори и да беше, не отговори.

Някой ме побутна и се оказа, че един от полицаите ми подава телескопично огледало или, както обичах да го наричам аз, „ку-ку“. То щеше да помогне да не ми пръснат главата. Вече бях рискувал и едва не ми се беше случило в бунгалото със Сара. Нямах желание да насилвам късмета си.

Промуших огледалото покрай вратата и видях тесен коридор с две врати от двете страни, които бяха открехнати. В края на коридора очевидно имаше малка дневна. Виждаха се канапе, телевизор с плосък екран и лампа до масичката.

От Макинтайър нямаше и следа. Високия метър и осемдесет широкоплещест мъж с късо подстригана червеникава коса и квадратна челюст, както ни го беше описала Марта Коул, го нямаше.

Поклатих глава към Сара и тя веднага влезе в действие. Обърна се към Харис и двамата полицаи, вдигна два пръста и посочи към себе си и към мен.

Превод: Влизаме по двама. Той и аз ще сме отпред.

Това момиче очевидно не се смущава да е в центъра на събитията, нали?

Три… две… едно…

Двамата със Сара минахме през вратата с вдигнати пистолети глок, насочени към коридора. Застанах пред кухнята; тя — пред банята.

— Чисто! — извиках.

Чух как Сара дръпна завесата в банята.

— Чисто! — съобщи тя.

— Чисто! — чухме откъм дневната.

Върнах се към коридора и пресрещнах Сара. Останалите от групата бяха пред нас, включително и Харис. Предполагах, че има още една стая, спалнята. Също така предполагах, че положението там няма да се различава особено. Чисто.

Вместо това чух двама полицаи да се провикват едновременно.

— Труп!

Моля?

Двамата със Сара завихме по коридора и влязохме напряко в спалнята през дневната. Полицаите още стояха там и се взираха мълчаливо в него. Приличаше на някоя от онези извратени побъркани творби от пърформанс. Можеше да се нарече „Мъртвият жених“.

Робърт Макинтайър — с червеникава коса и квадратна челюст — беше вързан за стол, облечен в смокинг, който някога е бил хубав. Сега беше надупчен от куршуми и облян в кръв. Ако куршумите не го бяха убили, то със сигурност ножът, забит в сърцето му, беше успял.

Освен това не беше просто какъв да е нож. Наведох се да го огледам по-добре. Дръжката от масивно сребро отразяваше светлината от прозореца.

— Това каквото си мисля ли е? — попита Сара.

— Определено — отвърнах. — Нож за торта.

Мамка му, това е тя — Марта Коул!

Веднага се извърнахме към Харис, който вече беше извадил радиостанцията си, за да влезе в контакт с диспечера. И той беше свързал нещата също като нас.

— Мамка му. Май взехме само телефонния й номер… Можем да го проследим, за да стигнем до адреса, но…

Каква беше вероятността да ни е дала истински телефонен номер? Бих казал, че клони към нула — можеше да се сравни с шанса „Къбс“ да спечелят суперкупата.

Сега ставаше ясно защо отказа да я закарат до дома й от участъка. Каза, че искала да повърви, за да си „проветри съзнанието“. И кой би я винил в онзи момент?

— Почакайте! — възкликна Сара.

Всички се извърнахме към нея. След това се извърнахме да видим в какво се е загледала.

В леглото.

Така се бяхме втренчили в Макинтайър, че не бяхме забелязали очертанията под завивките. До този момент.

Това друг труп ли беше? Друг убиец?

Не, по-лошо. Много по-лошо.

Беше убиецът на всички нас.