Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (110)

Глава 107

Взехме такси обратно за Манхатън, право към Горен Ист Сайд. За да бъдем точни, пресечката на Шейсет и трета улица и Пето авеню. Още преди портиерът да е успял да отвори вратата, Сара отгатна.

— Бреслоу? — попита тя.

— Аналитичните ти способности са… много добри.

Щом се качихме в асансьора, разказах й за адвоката на Бреслоу — всъщност несъмнено един от многобройните му адвокати, — който ми беше дал плика. Бележката в него гласеше просто: „Ако някога имаш нужда от подслон…“

— Фигурираха и адреси — добавих.

Тя примигна невярващо няколко пъти.

— Адреси? Тоест повече от един?

— Ню Йорк, Чикаго, Ел Ей и Далас. Има и още над десет извън страната. Париж, Лондон, Рим.

— И тази карта е ключ за всички?

— Предполагам.

Освен това възнамерявах да я използвам, което още повече втрещи Сара, когато вратите на асансьора се отвориха пред малко фоайе на последния етаж. Обясних, че не ми се беше налагало да отсядам в Манхатън, откакто Бреслоу ме беше наел. Нито в Париж, между другото.

— Не беше ли поне мъничко любопитен? — попита тя.

— Може и да съм бил. Обаче една сутрин в дома ми се появи щура агентка от ФБР. Някак съвсем забравих — обясних. — До този момент.

Не беше нужно да отгатвам коя е вратата на апартамента. Беше само една.

— Чакай — прошепна Сара.

Тъкмо се канех да приближа картата към устройство до вратата.

— Какво? — попитах.

— А ако вътре има някой?

— Кой например?

— Ами не знам — каза тя. — Бреслоу?

— Онзи Бреслоу, с когото разговарях в Лондон?

— Добре, някой друг. Някой друг, който работи за него. Който и да е.

— Права си — казах сериозно. — Наистина е по-добре да си тръгнем и да отидем в „хотел Бюрото“ с безплатния НВО.

— Добре, добре — примири се тя.

Отново понечих да отворя вратата. Тя пак ме спря.

— Чакай! — каза. — Не можем да го направим.

— Той ми даде картата, Сара. Наистина няма проблем.

— Не, искам да кажа, че ние не можем да го направим.

— Да направим какво?

— Онова, което подозирам, че ще направим.

— И то е? — престорих се, че не схващам.

По-добре тя да го каже, отколкото аз. Определено…

— Да правим… секс — отговори тя.

— Кой е споменавал за секс?

— Ами аз го направих току-що. Ти си мъж, а ние си пийнахме.

— Хей, звучи сексистки!

— Прав си. Съжалявам.

Усмихнах се.

— Това означава ли, че ще правим секс?

Тя извъртя очи многозначително и силно ме стисна за здравото рамо. След това се наведе напред.

— Знаеш какво означава, нали?

— Комедийно шоу? Бива си го.

— Нарича се смъртоносно привличане — изрече тя. — Случва се, когато двама души се озоват в опасна ситуация и оцелеят.

— Не броиш ли текилата?

— Тя е само за смазване на колелата.

— Обичам да говориш мръсотийки.

Тя ме ощипа отново. Здравото ми рамо вече не беше толкова здраво.

— Просто казвам, че не бива да бъркаме съвместната си работа със съвместни интимни дейности — каза.

— Знаеш ли какво? Права си. Това наистина би усложнило нещата — заговорих, сякаш достигнал до просветление. — Наистина трябва да си вървим. Не е редно да влезем и да прекараме вероятно най-страхотното време в живота си.

Тя се втренчи в мен, а после избухна в смях.

— Добре: въпреки че това беше най-некадърният и безумен опит за психическо въздействие, който съм чувала, имам предложение.

— Пак ли ще трябва да се женим?

В мига, в който изрекох това, веднага прикрих рамото си. За щастие тя се смили над мен.

— Не. Ето какво ти предлагам — каза. — Трябва да ме целунеш.

— Трябва?

— Да. Ако ни хареса, влизаме вътре. Ако не, тръгваме си. И повече няма да го споменаваме.

— Леле. Голямо натягане за една целувка — отговорих. — Особено с мъж, който е загубил тренинг.

— Вече си търсиш оправдания?

— Не. Опитвам се да преговарям за по-добри условия.

Тя пристъпи към мен. Само сантиметри ме деляха от устните й. Тя си играеше с мен и това всъщност доста я забавляваше.

— Приемаш или не, О’Хара? — настоя тя. — Целуни ме, глупчо.