Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (51)

Глава 48

Бързай и чакай.

До голяма степен се чувствах точно така, когато се върнах у дома в Ривърсайд, за да бездействам цяла нощ, а следващият ми ход беше в ръцете на гръцкия съдебен лекар, любител на сандвичи с шунка, който не обичаше да го пришпорват.

Междувременно дължах на Уорнър Бреслоу опресняване на информацията. Набрах номера в офиса му, но секретарката ми каза, че е излязъл.

— Нека ви прехвърля към мобилния му телефон — бързо добави тя.

Очевидно присъствах в краткия му списък.

— Какво откри? — попита той на мига.

Нямаше дружески приказки за увод. Нямаше дори „здравей“, по дяволите.

Новините ми покриваха всичките ми сведения за онова, което наричах „китайската ни перспектива“, включително, че очаквах пълен доклад за миналото на притежателя на китайския паспорт, отседнал в Губернаторския клуб.

Онова, за което не обелих и дума, беше пътуването ми до патологията в Куинс и възможната връзка — или липсата на такава — между убийството на Итън и Абигейл и смъртта на онези младоженци на летището. Нямаше смисъл да се впускам в това, докато не получа потвърждение на подозренията си за циклозарина.

— Сигурен ли си, че не искаш да се обадя на приятелите си в посолството ни в Пекин? — попита Бреслоу. — Например да ускоря получаването на онзи доклад?

Нетърпението в тона му не ми допадна особено, тъй като не отговаряше на основната концепция на чакането, нещо, в което милиардерите не са никак добри. Единствената ми цел беше да изясня какво точно очаква той.

— С цялото ми уважение към приятелите ви в посолството — заговорих, — проверката на миналото, която очаквам, не се движи по обичайните канали.

Това не беше опит за коварство от моя страна, но понякога колкото по-неясно, толкова по-добре. Особено с човек като Бреслоу.

— Съгласен съм — отговори той. — Обади ми се веднага щом научиш още нещо.

— Непременно.

Затворих телефона, извадих бира от хладилника и бързо прегледах пощата, която бях прибрал. Нямаше втора пратка с Библия или някакъв друг мистериозен пакет.

Всъщност имаше само сметки и брошури, единствената истинска поща беше пощенска картичка от Маршал и Джуди, които бяха заминали на средиземноморски круиз. Отпред имаше изглед от Малта. От задната страна с почерка на Джуди бе изложена сбита информация за историята на Малта. Естествено. Единственото изречение, което не беше свързано с Малта, гласеше: „Не забравяй да ми поливаш градината!“.

Опа.

С бира в ръка излязох в задния двор и веднага включих пръскачката. Градината на Джуди беше в окаяно състояние. Навсякъде имаше увехнали бегонии и петунии.

Изчаках малко, за да се уверя, че пръскачката достига до всички, и седнах на стол наблизо. Опънах крака и ми се стори, че това е първият момент от дни, в който разполагах с миг отдих. Поех дълбоко дъх и затворих очи. Може би идеята да убия малко време не беше толкова ужасна.

Внезапно отворих очи.

— Джон О’Хара? — чу се глас зад мен.