Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (82)

Глава 79

Десетки километри шофиране, хиляди километри във въздуха, различни часови зони и всичко това в рамките на двайсет и четири часа благодарение на нощен полет от международното летище в Ел Ей, за който стигнахме в последните секунди.

Сега двамата със Сара бяхме отново в колата ми в Ню Йорк и излизахме от паркинга за краткосрочен престой на летище „Кенеди“.

— Подушваш ли? — попитах и се заех да настройвам вентилацията. — Каква е тази миризма?

Сара се разсмя.

— Мисля, че е от нас.

Наведох се да помириша ризата си и бързо се отдръпнах.

— Леле… може и да е само от мен. Извинявам се.

— И от двама ни е, Джон. Сега имаме още нещо общо. Смърдим до небесата.

Надявахме се, че вземането на душ ни предстои съвсем скоро. Преди да се приземим, бяхме се разбрали, че ще отидем до моята къща в Ривърсайд и ще се изкъпем. Фактът, че колата под наем на Сара беше там, улесняваше вземането на решение.

Само дето не можехме да се договорим какво ще предприемем след това.

Опитах се за кой ли път да отстоявам позицията си, че трябва да се настаним някъде наблизо до дома ми и да чакаме Нед Синклер да се появи.

— Не е късно да размислиш — подхвърлих, щом се качихме на автострадата „Ван Уик“ по посока Кънектикът.

Също така за кой ли път тя ме скастри.

— Това не е мое нареждане — отсече. — И като стана въпрос за нареждания, ако съвсем скоро не се обадя на шефа си, ще загазя. Наистина.

Знаех доста за шефа й Дан Дризън, макар и да го познавах само по репутация — забележителна репутация, ако мога да добавя.

Бързо назовете сериен убиец, действал през последните десет години, който да не е бил заловен.

Повече думи са излишни.

— Какво ще му съобщиш? — попитах.

— Че ми е отнело време да те открия, но най-накрая съм успяла — отговори тя.

— И после?

— Както казах, ще отидеш на сигурно място. И това определено няма да е къщата ти в Кънектикът.

— А „хотел Бюрото“, така ли?

— Вече с безплатно НВО — добави шеговито тя.

— Много смешно. Е, смешно донякъде. Не, никак не е забавно.

Агентите наричаха „хотел Бюрото“ различни обезопасени квартири в страната, които ФБР използваше. Те бяха предвидени предимно за свидетели, които имаха нужда от защита, но понякога, както в моя случай, караха и някои агенти да ги ползват.

— Освен това ще трябва да решиш какво ще правиш със синовете си — напомни тя.

— Вече съм го решил — заявих. — Ако някой се опитва да ме убие, не искам да са близо до мен, дори и да съм на тайно място.

— Значи ще останат в лагера?

— Да — но ще им трябват нови наставници, дано разбираш какво имам предвид.

Разбираше ме.

— Ще уредя всичко от дома ти — обеща тя.

За миг се замислих за директор Барлис и идеално подредените му кабарчета в лагера „Уайлдърлок“. Опитах се да си представя как някой го уведомява, че към екипа му за известно време ще се присъединят двама млади агенти от ФБР. Само че в момента не ми беше никак смешно.

Исках да ангажирам ума си с нещо и пуснах радиото, за да чуя информация за трафика по Уайтстоун Бридж, към който приближавахме. Станцията беше „1010 Уинс“ — „Само новини през цялото време“.

Беше изумително как бях избрал точния момент да го включа.

Стига да не убиех и двамата ни в същия миг.

— Внимавай! — извика Сара.

Вдигнах поглед от радиото и видях, че задната част на един камион за доставки изпълва цялото предно стъкло. Ако бях натиснал спирачките само част от секундата по-късно, със сигурност щяхме да се забием в него. Бум, тряс и въздушните възглавници щяха да се отворят.

А единственото, което успях да изрека, сочейки радиото, беше:

— Чу ли това?