Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (111)

Глава 108

Помислих си, че звъненето в главата ми на следващата сутрин е поздрав от досаден махмурлук. Оказа се, че е от телефона на Сара, който тя беше оставила в леглото. Изглежда, Дан Дризън се обаждаше с пукването на зората.

Отворих едно око и надникнах над възглавницата, Сара се подпря на таблата на леглото, а чаршафът покриваше съвсем малка част от тялото й. Не беше нужно да допира показалец до устните си, но не можех да я виня, задето искаше да е сигурна, че няма да говоря или, не дай боже, да дишам тежко.

Май също така се изключваше като възможност да изпея гръмогласно и фалшиво „Дани бой“.

Сара слушаше напрегнато. Не можех да чуя какво казва Дризън, но до голяма степен ми се изясни, след като тя въздъхна тежко и изрече една-единствена дума.

— Къде? — попита.

Нед Синклер беше убил отново.

Каква дързост. А може просто да не беше гледал телевизия или да не бе чел вестници, след като името и снимката му бяха станали достояние на света. Вероятно възприемаше работата си като кон с капаци. Никакво външно разсейване. Пълна липса на информация или страх, че някой го преследва. Нищо, освен задачата, която си беше поставил: убийството ми.

Сара засипа Дризън с въпроси, като първият беше дали е имало бележка, някакво съобщение или каквото и да е при последната жертва Джон О’Хара. Също дали е имало свидетели. Имало ли е изобщо някакви следи?

И този път не беше необходимо да чувам Дризън, за да знам отговорите. Начинът, по който се мръщеше Сара, казваше достатъчно. Не бяха открити бележка или послание, нямаше свидетели или следи. Можеше да се каже, че в конкретното разследване нямаше улики.

Това направи още по-трудна за Сара следващата част от разговора.

— Трябва да ми позволите да ида там — взе да умолява Дризън тя.

Нямаше значение къде се намираше това „там“. Съвсем скоро щях да разбера в кой град е живеела последната жертва.

Проблемът беше, че независимо дали въпросният Джон О’Хара е бил от Спокейн, Скуки, Сейнт Луис или Сейнт Пол — Сара нямаше да отиде там. Знаех това, а дълбоко в себе си го знаеше и тя. Можеше да спори колкото си иска, но Дан Дризън нямаше да промени мнението си. Както и Нед Синклер нямаше да забрави как изглежда Сара.

Минута по-късно, след като беше опитала по всички възможни начини, за които се беше сетила, най-накрая вдигна бялото знаме.

— Дръжте ме в течение — помоли тя, преди да затвори.

Най-после бях свободен да си отворя устата, но ми беше ясно. Тя имаше нужда да се поуспокои. Измина около половин минута в мълчание и тя се обърна към мен.

— Каспър, Уайоминг — изрече. — Бил е открит преди три часа.

— Същият калибър?

— Да. Един в главата и един в сърцето.

— Дризън отива там?

— Главно заради обръщението към медиите. Ще бъде истинска лудница — допълни тя. — Още една причина отиването ми да е безопасно.

— И какво следва сега? — попитах.

— Трябва да си взема почивка — каза тя. — Поне две седмици.

— А аз?

Вече бях почти сигурен какъв ще е отговорът. Погледът на Сара го потвърди.

— Божичко, какво ли ще дават по НВО довечера?

Това поне предизвика лека усмивка у нея.

— Дризън, разбира се, мисли, че вече си там — отговори тя.

Огледах голите ни тела под чаршафите.

— Е, добре че не си пада по скайп или фейс шайм.

Тя се усмихна отново, но си личеше, че умът й е другаде.

— Какво има? — попитах.

— Дризън спомена нещо — каза тя. — Всъщност то винаги ме е притеснявало в този случай.