Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (98)

Глава 95

Дванайсет офицери, детектив Харис, Сара и аз. Както сочат цифрите, бяхме сформирали почти малка армия, която със сигурност надвишаваше обичайната численост при прибиране на човек за разпит. Но все пак това не беше кой да е човек.

Нямаше категорични сведения, свидетел или преки доказателства, които да уличават Робърт Макинтайър като Убиеца на младоженци. Всички следи бяха косвени. Възможно беше да се окаже, че са само съвпадение.

Ако се случеше така, аз пръв щях да му подам ръка в знак на извинение.

— Единственият начин да се измъкне жив оттук е, ако може да лети — заяви Харис, щом се върна в предната част на сградата на Макинтайър в Бруклин, където се бяхме събрали всички останали. Беше проверил задната част на къщата заедно с двама полицаи. Апартаментът на Макинтайър беше на петия, най-горния етаж. — Отзад има малък вътрешен двор, но не и противопожарен изход.

Обърнах се към Сара.

— Готова ли си?

— Да — увери ме тя.

Фасадата на сградата на Макинтайър от края на трийсетте години беше доста олющена. Камъкът беше изронен и зацапан и имаше дори две счупени стъкла. Очаквах положението вътре да е същото, ако не и по-лошо.

Оказа се, че не е така. Беше чисто, модерно и всъщност доста приятно. Би трябвало да съм си научил урока.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Оставихме един от полицаите да пази във фоайето. Всички останали тръгнахме нагоре по стълбите. Докато стигнем до четвъртия етаж, двама от полицаите — да кажем, по-едричките — гневно проклинаха липсата на асансьор. В съзнанието ми нахлуха поне стотина вица за полицаи и понички. Не ги споделих.

— Там — посочих вратата на Макинтайър, след като стигнахме петия етаж.

Намираше се по средата на коридора, апартамент 5Б.

Сара безмълвно се зае с подредбата. Двамата с Харис застанаха от едната страна на вратата, а аз от другата. Офицерите бяха зад нас — двама приведени ниско долу, останалите изправени. Оръжията бяха насочени за стрелба.

Почуках.

След като не чух нищо, почуках отново.

Пак нищо.

Този път Сара посегна към вратата. Хвана топката и я завъртя. Опитът си струваше.

Е, как мислите…

Добрата новина? Вратата беше отворена.

Лошата новина? Вратата беше отворена.

На човечето, което размахва червения флаг в главата ми, изведнъж му се отвори работа.

Къде влизахме, по дяволите?