Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (116)

Глава 113

Сестрата закачаше пета банка кръв в системата на Сара в регионалния медицински център „Грейт Плейнс“, без да има ни най-малка представа, че само тя и розовата й униформа ме делят от словесно унищожение, което неминуемо щеше да ме сполети от страна на Дан Дризън. Тъкмо беше пристигнал от Каспър, съблякъл сакото си и навил ръкави. Не ми каза и дума, но ако убиването с поглед беше възможно, вече щях да пътувам към моргата.

Не можех да виня човека, задето беше толкова бесен. До този момент репутацията ми леко ме беше изпреварвала. Този път бях успял да спечеля преднина, която несъмнено ми гарантираше ново отстраняване, ако не и изхвърляне от Бюрото за вечни времена.

Сара, разбира се, беше голямо момиче и сама беше решила да ме придружи в Бърдуд, но сега лежеше в безсъзнание над тринайсет часа и беше загубила повече кръв, отколкото мнозинството от хората са виждали през целия си живот.

Така поне се изрази лекарят с толкова остър поглед, че стъкло можеше да реже.

— Свиждането приключва след петнайсет минути — обяви сестрата и излезе от стаята.

Все едно беше ударила гонга на ринга в „Медисън Скуеър Гардън“.

Господа, докоснете ръкавици и нека боят започне.

Дризън ме пообиколи за миг, сякаш чакаше да види дали ще му поднеса някое глупаво обяснение, или още по-лошо, ще започна да се оправдавам, че не съм направил нищо лошо. Така само щях да захапя въдицата му. Ясно ми беше, че не бива да го правя.

Накрая просто се втренчих безмълвно в него и той ми се развика:

— Къде ти беше умът, по дяволите?

— Аз…

— Млъквай! — нареди той. — Имаш ли представа до каква степен съсипа нещата?

— Знам…

— МЛЪКНИ! — кресна той. — НЕ ИСКАМ ДА СЛУШАМ!

Станах и пристъпих към него.

— ТОГАВА ПРЕСТАНИ ДА МИ ЗАДАВАШ ВЪПРОСИ, ПО ДЯВОЛИТЕ! — викнах в отговор аз.

Този ход не беше особено добър, но не можах да се сдържа. Освен това, какво е още един лош ход на фона на всички останали?

Дризън застана толкова близо до мен, че можех да преброя порите на лицето му. Мисълта да срещна юмрука му вече не носеше само смисъла на метафора. Видът му подсказваше, че като нищо е готов да ме фрасне.

Стана така, че бях спасен от гонга на същата жена, която го беше ударила и предния път.

Сестрата в розовата престилка влетя в стаята, а гумените подметки на обувките й скърцаха по пода като нокти по стъкло.

— Достатъчно! — отсече тя. — Свиждането приключи!

Дризън я огледа за миг, вдигнал вежди, сякаш се чудеше как точно да отговори. Спря се на спокоен и извинителен тон.

— Много съжалявам — каза. — Няма да вдигаме шум.

— Много ясно — отвърна тя. — Искам и двамата да се махате оттук… веднага!

За по-голяма тежест на думите си тя посочи към вратата като кръстоска между гестаповец и Бейб Рут, обявяващ своя хоумрън.

Разбира се, като експерт по грешните ходове можех да й подскажа, че е добре да спреш, докато си в печеливша позиция.

За секунда хладнокръвието и извинителният тон на Дризън се превърнаха в апокалиптичен гняв. Той заговори на ниската набита жена с глас, за който трудно можеше да се повярва, че е човешки, така бързо и гневно, че би било смешно, ако не беше така страховито.

В този момент осъзнах. Дризън не беше просто шеф на Сара. Той беше неин ментор — неин равин, бащинска фигура. И двамата копнеехме тя да се оправи.

Ама как пък умееше да крещи, шапка да му свалиш.

След малко Дризън поспря за секунда, но само да си поеме дъх, а след това се чу най-прекрасният звук на света… глас, който не бях сигурен, че ще чуя повече.

— Боже, човек не може ли да поспи тук?

Едновременно се обърнахме към Сара, която сега лежеше в леглото с отворени очи. Дризън се усмихна. Аз се усмихнах. Дори сестрата се усмихна.

А след това се усмихна и Сара.

Щеше да прескочи трапа.