Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (70)

Глава 67

Незабавно грабнах дистанционното и превключих на Си Ен Ен. Още преди да съм успял да натисна бутона за включване на звука, вече бях… да кажем безмълвен.

Наистина ставаше въпрос за мен. Ето го — името ми с големи букви в горния край на екрана. Истинският шок обаче се криеше в първите думи. Искаше ми се да разтъркам очи и да проверя дали съм видял добре. Какво става, по дяволите?

СЕРИЕН УБИЕЦ НА ХОРА С ИМЕ ДЖОН О’ХАРА

Успях да включа звука в момента, в който водещият прехвърляше към репортер пред Белия дом. В същото време чувах и друг звук — на всичкото отгоре името си, — но в този момент осъзнах, че доктор Папендзикас още е на телефона.

Не задълго.

— Агент О’Хара, там ли сте? — питаше той. — Агент О’Хара?

— Тук съм, тук съм.

— Какво става?

— Точно това смятам да разбера — отговорих. — Благодаря за насоката.

И след тези думи затворих. Внезапно, да, но тъкмо бях прочел името си на един и същ ред с думите „сериен убиец“ по телевизията. По дяволите, дори още не знаех какво означава това, знаех само, че никак не е добре.

Съсредоточих се в кореспондента пред Белия дом — някакъв тип с коса като каска и конски зъби — точно навреме, за да чуя, че цитира по-ранно изявление на прессекретаря на президента. Следващ кадър: озоваваме се в залата за брифинги на Белия дом.

Най-сетне се появиха подробности. Седях и слушах Аманда Кайл, прессекретар на президента, да обяснява, че „по неизвестни до момента причини“ някой се разхожда наоколо и убива мъже, които се казват Джон О’Хара. До момента четирима от четири различни щата.

Тя наблегна, че мотивът на убиеца няма нищо общо с шурея на президента, но циникът у мен беше на друго мнение. И, разбира се, нямаше да бъда единствен. Тя просто предугаждаше яростната атака, щом дойде моментът за въпроси. И той дойде.

Залата избухна като дарвинистко състезание по надвикване до момента, в който най-шумните и най-настоятелните спечелиха превес.

— Охраната на шурея на президента била ли е засилена?

Аманда Кайл не беше прессекретар току-тъй. Тя знаеше точно в как трябва да насочи разговора.

— Джон О’Хара, шуреят на президента, е поставен под охраната на Тайните служби още преди встъпването в длъжност — започна тя, преди да отклони темата. — Но причината да съм тук днес, причината президентът да смята, че е толкова важно да обявим тази опасност пред обществото, е, че очевидно не можем да осигурим същата защита на всеки в тази страна, който носи името Джон О’Хара. Никак не бихме искали да създадем паника, но същевременно наша отговорност и дълг е да уведомим хората.

Залата отново изригна, но все едно зад гърба на Кайл беше спуснат транспарант „мисията изпълнена“. Този път наистина беше така. Хитро беше отклонила прожекторите от шурея на президента.

Следващият въпрос.

— Къде е имало убийства до този момент?

Кайл хладнокръвно изреди малките и големите градове. Уинемука… Парк Сити… Флагстаф… Кандъл Лейк.

Почакай малко, помислих си. Парк Сити?

Скочих от стола в кухнята и се втурнах право към кабинета. Там бях оставил Библията, пристигнала по пощата. С неизвестен подател.

Разгърнах корицата и се загледах в печата с червено мастило, а през това време се върнах обратно в кухнята. СОБСТВЕНОСТ НА ХОТЕЛ „ФРОНТИЪР“, ПАРК СИТИ, ЮТА.

Оставих Библията върху гранитния плот и отворих на мястото, където беше изрязаният пасаж — Второзаконие 32:35, песента на Мойсей. Бях я отбелязал с жълто залепващо се листче, върху което бях записал липсващите думи.

Отмъщението е мое и аз ще отплатя, кога им се разклати ногата; защото денят на загиването им е близък, скоро ще настъпи приготвеното за тях.

Едва бях прочел последния ред, когато чух глас зад гърба си. Някой беше влязъл в дома ми, в кухнята ми. Някой, когото този път бях убеден, че не познавам.

— Вие ли сте Джон О’Хара? — изрече непознатият глас.