Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (35)

Глава 32

— Боже, сигурно има стотици хора с името Джон О’Хара — възкликна Ерик Ладъм, технически анализатор, който седеше точно срещу Сара.

Когато не беше пред клавиатурата си, винаги премяташе химикалка, за да са заети с нещо ръцете му.

— По-скоро към хиляда — уточни Дризън. — Приблизително.

Сара се извърна към Бандата на тримата, които седяха до отсрещната стена. Не бяха продумали и дума. Дори не ги бяха представили. И въпреки това Сара вече знаеше защо присъстват. Знаеше кои са.

Дризън продължи да изнася подробности от полицейските разследвания за първите две жертви. И двамата бяха убити с по два куршума 38-и калибър. Един в главата и един в гърдите. Нямаше заподозрени или сериозни улики, а телата бяха „чисти“, тоест не бяха оставени никакви следи или знаци.

— Идва ред на третия О’Хара — продължи Дризън. — Ски инструктор, живял в Парк Сити, Юта. Бил открит вчера сутринта във вътрешния двор на къщата си.

В този момент на екрана зад него се появиха снимки от местопрестъплението. Той лежеше по гръб — онова, което беше останало от лицето му, беше обърнато към небето — в локва засъхнала кръв с неравни ръбове, признак за близка стрелба. Ковчегът със сигурност щеше да бъде затворен.

През първата си година в отдела тя извръщаше отвратено глава за секунда-две при вида на кървавите дела на серийните убийци на екрана по време на брифингите. Беше инстинктивно. Защитен механизъм. Така реагираше съзнанието й при вида на нещо, което е неприятно или ненормално.

Сега, за добро или лошо, Сара почти не мигна.

— В джоба на непромокаемото яке на жертвата е имало екземпляр с меки корици на „Одисей“ на Джеймс Джойс — каза Дризън.

Направи кратка пауза, сякаш очакваше въпроси. Ерик Ладъм, който продължаваше да премята химикалката си, с радост се възползва от възможността да клъвне стръвта.

— Мислите, че книгата е оставена от убиеца? — попита анализаторът.

Дризън кимна.

— Точно така.

— Имаше ли нещо подчертано? Някой пасаж? Отделни думи? — попита Ладъм.

— Не — отговори Дризън. — Всички страници са непокътнати. Няма дори прегънати.

— Стойте, почакайте секунда — намеси се Сара. — Става въпрос за човек на име О’Хара, нали? „Одисей“ на практика е втора библия за ирландците.

— Така е, но този О’Хара живее в Юта, а книгата е от Бейкърсфилд, Калифорния — поясни Дризън. — От библиотека е.

— Записана ли е на нечие име при заемането? — попита тя.

— Де такъв късмет.

— Имаме ли контакт с библиотеката, за да проверим…

Дризън я прекъсна.

— Да, в библиотеката имат един липсващ екземпляр.

— Откога?

— От…

— Поздравления! — разнесе се глас отстрани.

Беше на един от тримата посетители. На същия, който се беше сторил познат на Сара. С една-единствена дума беше успял да изрази дразнеща комбинация от нетърпение, арогантност и сарказъм.

Всички се обърнаха към него и той се изправи.

— Този тип не само е отговорен за три убийства, но можем да му припишем и кражба от библиотеката. Чудесна работа, хора! Просто великолепно.

Тай Агоста се приведе напред и подпря кръпките на лактите си на масата. Криминалният психоаналитик реши, че няма нищо престъпно в задаването на прост въпрос.

— Извинете, кой сте вие? — попита той.

Като че ли Агоста изобщо не беше отварял уста или дори не присъстваше в стаята. Абсолютно го игнорираха.

— Вижте, може би убиецът се опитва да ни каже нещо, а може и да не е така — продължи тайнственият гост. — Искам да ми кажете как възнамерявате да заловите този психопат.

В този момент в главата на Сара ненадейно звъннаха две камбанки.

Първата беше за името на мъжа. Джейсън Хоторн. Той беше заместник-началник на Тайните служби. Не беше дошъл от името на шефа си или дори на шефа на шефа си, секретаря на департамента по вътрешна сигурност.

Причината Джейсън Хоторн и тъпчещият се със сандвичи антураж да са в тази стая беше общият за всички шеф.

Президентът.

Това беше втората камбанка в главата на Сара.

Шуреят на президента се казваше Джон О’Хара.