Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (112)

Глава 109

Легнах странично и зачаках Сара да обясни какво й се върти в главата. Само че тя не го направи.

Измъкна се от леглото и се мушна в един от двата кашмирени халата, идеално сгънати върху съседното кресло.

Приятно усещане, Бреслоу. Подобно на живота, който сигурно водиш.

— Къде отиваш? — попитах.

— Да намеря карта — каза тя.

Карта? Добре, чудесно.

Тя излезе от спалнята, а аз облякох другия халат. Щях да я настигна след малко. Преди това имах нужда от нещо друго. Аспирин.

Бреслоу се беше погрижил и за него. На рафт над двукрилото шкафче в банята имаше малко шишенце „Байер“. Прекарах си две таблетки с шепа вода, а след това направих грешката да погледна отражението си в огледалото.

Излязох от спалнята и за пръв път огледах останалата част от апартамента на Бреслоу на дневна светлина. В много отношения отговаряше на очакванията ми: голям, обзаведен с вкус и с великолепна гледка към Сентрал Парк.

Обаче не можех да не забележа подтекста, сякаш Бреслоу леко се беше въздържал от пищността, за да каже: Ако това място ти се вижда хубаво, ела да видиш къде живея.

Аз, естествено, вече го бях виждал. Може би точно затова имах подобно усещане.

— Сара, къде си? — извиках.

— Тук съм — обади се тя от библиотеката зад дневната.

Беше седнала зад махагоново бюро и се взираше в голяма отворена книга, която беше измъкнала някъде от рафтовете. Атлас на света. Беше открила картата.

— Струва ми се, че не планираш почивка — подхвърлих.

Бях по-прозорлив, отколкото подозирах. Всъщност точно в този момент бях по-прозорлив, отколкото и двамата допускахме.

Сара разглеждаше карта на Съединените щати и търсеше всички места, на които беше убивал Нед Синклер. Беше оградила градовете с тънкописец.

— Съжалявам — извини се тя, щом стигнах до бюрото. — Не можах да се сдържа. Мислиш ли, че Бреслоу ще ми прости?

Огледах рафтовете, по които трябва да имаше хиляди книги.

— Предполагам, че никой няма да забележи — казах. — Е, какъв е проблемът? Какво те тревожи?

— Не мога да разбера защо Синклер все пропуска онези Джон О’Хара, които са най-близо до последното му убийство — сподели тя. — Това означава, че има още нещо. Друга закономерност.

— Така ли е и при последния, този в Каспър?

— Да. Дризън вече беше проверил. Каза, че имало поне четирима Джон О’Хара, които били по-близо до последната му жертва — каза тя. — Защо Синклер пътува стотици километри повече, отколкото му е нужно? Само за да ни разиграва?

— Може би проучва тези О’Хара и вижда, че няма как да ги изненада, докато са сами. Прекалено рисковано е — предположих.

— И продължава по трасето?

— Това лесно би обяснило поведението му.

— Знам — каза тя. — Точно това ме притеснява, Джон. Прекалено е лесно. Има нещо, което не виждаме, модел в модела.

— Но до момента той ни е показал само това. Модел след модел — казах. — Всички жертви имат едно и също име? Модел. Оставя следа при всяка жертва? Модел.

Очите на Сара незабавно се разшириха. Тя отново се втренчи в картата.

— О, боже мой! — възкликна. — Това е!

— Какво?

Тя взе тънкописеца от масата.

— Както се казва, от дърветата не виждаш гората — обясни тя. — Ето я причината да следва точно този ред.

— Защото иска да ме убие.

— Да. Но защо?

— Точно това беше първото, което ти ми каза, когато ми обясняваше как си свързала нещата — отговорих. — Обвинява ме за смъртта на сестра си.

— Точно така. И всички следи, които оставяше при жертвите, бяха нещо като гатанки, нали? Отговорът на всички беше един и същ.

Зяпнах с уста, когато Сара заби върха на маркера в Лос Анджелис, плъзна го до психиатрична болница „Игъл Маунтин“ и първата жертва на Нед, Професионалиста, познат още като медицинска сестра Джон О’Хара. Оттам тя свърза точките, които показваха местоположението на следващите му три жертви.

Уинемука, Невада. Надолу до Кандъл Лейк, Ню Мексико. Обратно нагоре към Парк Сити, Юта.

Получи се буква Н.

Нед Синклер изписваше „Нора“.