Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (78)

Глава 75

Чук, чук, кой е там?

Никой.

След кратка обиколка на къщата не открихме Нед. Със Сара се намирахме в малкото преддверие, настлано с теракотни плочки, откъдето бяхме започнали.

— Ти върви горе, а аз на долния етаж — предложи тя.

Сега ни беше нужно единствено да намерим следи, нещо, което да ни прати в правилната посока. Нед декодер. Кое беше следващото място, към което щеше да се насочи?

Ако това беше филм, би било твърде лесно. Щяхме да влезем в стая и да зяпнем при вида на стените, плътно покрити с мои снимки, като навсякъде лицето ми щеше да е зачертано с гигантски Х. След това да се натъкнем на маркирана пътна карта, която да ни покаже точното място, където Нед планира да извърши убийство.

Но колкото и близо да бяхме до Холивуд, това не беше филм.

Нямаше светилище, посветено на мен, нито пък очевидна следа, която ни чака. В интерес на истината нямаше почти нищо. Минимализъм в чистата му форма. Нора Синклер, интериорният дизайнер с око на убиец, може и да беше купила този дом за Нед, но определено не го беше обзавела.

Никой не го беше направил.

Единственото обзавеждане в двете спални на горния етаж бяха самите легла. Нямаше нито скринове, нито нощни шкафчета, нито дори лампи.

Оставаха дрешниците. По-точно два. Що се отнася до първия, този в гостната, той беше празен.

Най-накрая в дрешника в основната спалня открих единствените следи, че някой изобщо е живял в тази къща. Дрехите на Нед. Поне предполагах, че са неговите.

На дървени закачалки, сякаш специално разпределени точно на пет сантиметра разстояние една от друга, висяха панталони, ризи и няколко спортни сака. Проверяването на джобовете се оказа загуба на време. Всичките бяха празни.

Обичайно бих се притеснявал от ровенето из нечии лични вещи — въпреки случката с дневника на Оливия. Но тук нямаше нищо, което да изглежда „лично“.

До момента, в който се обърнах и го видях.

Под леглото беше пъхнато нещо. Първоначално помислих, че може да е куфар, но щом коленичих на пода, установих, че е дървена ракла. Освен това беше стара.

Издърпах я, вдигнах издрасканата ключалка и ръждивите панти изскърцаха. Какво имаш за мен, Нед?

Разочарование, ето какво.

Имаше играчки. Раклата беше претъпкана с детски играчки.

Взирах се нервно в тях. После изведнъж осъзнах нещо. Всички бяха еднакви.

Не напълно, но бяха варианти на едно и също нещо. Големи, малки, счупени, напълно запазени. Раклата беше пълна с играчки колички от един и същ модел. Всъщност това беше изключителна кола — хит от миналото.

Делориън.

Хм.