Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (93)

Глава 90

Единственото по-лошо от адския грохот около нас беше чувството на безпомощност, което го съпътстваше.

Всичко се случи толкова бързо. Яркият лъч светлина пред прозореца ни, последван от артилерийска стрелба, отекваща в гората.

Навън бяха четирима срещу един. Не беше нужно да съм букмейкър, за да ми се понрави подобно съотношение. Ала онова, което последва — мъртвешката тишина и ужасяващото усещане, което ме обземаше — не ми хареса. Никак.

Двамата със Сара не можехме да направим нищо. Радиостанцията на агент Карвър беше замлъкнала. Всички радиостанции бяха замлъкнали.

Пропълзях по пода, посипан със стъкла, и се долепих към стената до прозореца.

— Какво правиш? — прошепна Сара с тон, който подсказваше, че каквото и да е то, не бива да го правя.

И все пак беше наложително да погледна. Трябваше да се опитам да разбера какво е положението. Да надникна набързо, само това.

Не беше достатъчно набързо.

Главата ми едва се беше показала зад страничната част на рамката на прозореца и — бум, бум, бум! — едва не ме уцели между очите. При звука на изстрелите инстинктивно отметнах врата си назад, а в бунгалото се посипаха още стъкла.

— Мамка му! — процеди Сара.

На мига разбрах какво си мислеше. И аз си мислех същото и то не беше „какъв невероятен късметлия съм, че съм жив“.

Грабнах радиостанцията и натиснах бутона с палец.

— Карвър! — заговорих. — Карвър, там ли си?

Той не отговори.

Опитах отново и отново, но последва само тишина. Опитах и на другите честоти, тези на останалите агенти. Четирима срещу един, за бога!

И никой от тях не отговори. Нищо. Нито звук.

Глуха линия.

Усещах как потта се стича по челото ми, а сърцето ми бие учестено. Какво ставаше отвън, по дяволите?

После го чух. Радиостанцията ми отново изпращя, а след това се чу и гласът на Карвър, който се появяваше и изчезваше. Силите му едва стигаха да натисне бутона, какво остава да каже нещо.

— Трима… свалени — успя да промълви. — Помощ…

Не се чуха повече думи, само звукът от затрудненото му дишане. Беше ужасно, просто ужасно. А след това стана още по-зле.

Бум, бум, бум!

Още три залпа стрелба се чуха по радиостанцията, а пронизителният звук не остави съмнение, че изстрелите бяха произведени от кратко разстояние. От няколко метра. Може дори по-малко.

Дишането на Карвър вече го нямаше. Него го нямаше. Остана само ужасяващото чувство, което ме беше обзело, но хиляди пъти по-лошо. Затъвах в него.

— Трябва да се махнем оттук — казах на Сара.

Само че беше прекалено късно. Звукът от стъпки, който приближаваше към нас, отново беше нарушил тишината.

Бяхме заложили капан на Убиеца на младоженци, а сега ние се бяхме озовали в капана.

Той пристигаше.