Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (55)

Глава 52

От другата страна на езерото през високите борове започваше да се спуска оранжево сияние. Слънцето залязваше, а имаше още работа, която трябваше да се свърши на оставащата дневна светлина. За начало да се установят стъпките на убиеца.

Но щом Сара си сложи латексовите ръкавици, веднага се фокусира върху тялото на О’Хара. Тук я беше довел екземпляр на „Одисей“, малко подаръче на раздяла от убиеца. Щеше ли отново да има такова?

— Някой докосвал ли е по някакъв начин жертвата? — обърна се тя към Инзли и младия му антураж.

Не беше толкова въпрос, колкото молба. Моля ви, кажете ми, че никой не е бил толкова глупав, та да съсипе местопрестъплението.

— Не — отговори Инзли. — Дори не сме проверявали за портфейла.

Превод: Кандъл Лейк, Ню Мексико, беше малко градче. Едва ли не общност. Приятелски квартал. Нямаше нужда да идентифицират Джон О’Хара, тъй като всички го познаваха.

Сара внимателно се зае да претърсва всички джобове на убития. Нямаше намерение да го съблича, по-обстойният преглед щеше да бъде извършен в моргата — но не можеше да се отърси от чувството, че онова, което търси, може да не е толкова лесно за намиране.

Убиецът искаше тя да го открие, нали? Нещо, което не пасва? Беше игра като в „Улица Сезам“. Един от предметите не съответства на другите.

Тя продължаваше да търси, а сенките около нея се издължаваха.

Колкото повече търсеше, толкова повече се уверяваше, че този Джон О’Хара или се движеше без нищо у себе си, или беше обран.

Да провери за лична карта в портфейла? Портфейл нямаше.

Както и каквото и да било друго. В джобовете липсваха монети, мобилен телефон, дъвка или балсам за устни. Нямаше и ключове за кола, което обясняваше факта, че колата на О’Хара или друга, която го беше докарала до езерото, не се намираше на уширението.

В това време шериф Инзли наблюдаваше мълчаливо. Беше достатъчно опитен, че да не дразни Сара с въпроси. Щом ФБР се намесва, значи има причина за това. Ако те не искат да го информират какво става, категорично няма да му кажат нищо.

Двамата млади офицери бяха нещо различно. Особено Нол. Просто беше твърде зелен и му се струваше, че знае много.

— Какво търсите? — обърна се той към Сара.

Отново не й се наложи да лъже.

— Не съм сигурна — отвърна тя и се изправи. — Но съм почти уверена, че е тук някъде.

Сара се отдалечи от трупа на Джон О’Хара. Отдръпна се от всичко. Изведнъж проблемът й се изясни. Беше толкова съсредоточена пред себе си, че не можеше да види цялостната картина. Не биваше да търси каквото е там, а онова, което липсваше.

— Почакайте… къде е въдицата? — попита тя Инзли.

Шерифът се огледа наляво и надясно, а изражението му беше красноречиво. Добър въпрос.

— Вероятно убиецът я е взел — намеси се Нол. — Също както е взел портфейла и колата на Джон.

— Може — отговори Сара. — Но портфейлът и колата може да му послужат. За какво му е въдицата?

— Ами кутията му за стръв и кофата за риба? Джон определено би ги взел със себе си, но и тях ги няма — обади се другият офицер.

Как беше името му? Сара вече беше забравила.

— Има логика — прецени тя и погледна крадешком към табелката с името му на униформата.

Там пишеше Викс. Като лекарството против кашлица.

— Можем да предположим, че убиецът е взел такъмите, тъй като той самият обича да лови риба — рече Нол. — Възможно е дори в този момент да се опитва да улови вечерята си в някой съседен окръг.

Сара кимна. Нол внушаваше идея, която тя бе чувала често по повод серийните убийци. Не може да очакваш винаги да се държат логично. Ако са достатъчно побъркани, че да убият някого, значи не разсъждават като останалите хора.

И все пак.

— А може такъмите да са някъде, където още не сме търсили — допусна тя.

— Така е — съгласи се Викс. Той извърна поглед към О’Хара. — Може Джон да е тръгнал да търси друго заливче и убиецът да го е хванал точно тук.

— Вие в коя посока търсихте, момчета? — попита Сара.

— Обикаляхме езерото по посока на часовниковата стрелка от север на юг — отговори Инзли. — Покрихме участъка от дванайсет до… някъде около десет часа.

— Да, десет часа — обади се като ехо Викс.

С други думи, по-голямата част от езерото. Но не цялото.

Всички се обърнаха едновременно наляво като напълно синхронизиран отбор по плуване. Сара подпря ръце на бедрата си и сви рамене.

— Нека да проверим какво е положението на позиция единайсет часа — каза тя.