Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (50)

Глава 47

Съдебният лекар дори не вдигна поглед от обяда си.

— Вие сте приятел на Лари, нали? — попита ме той.

Истината беше, че хабер си нямах за Лари, но познавах жената от Отдела за борба с тероризма, която работеше с Лари в администрацията на пристанището на Ню Йорк, чийто пък брат от лабораторията по криминалистика в полицейското управление на Ню Йорк бил приятел с човека от Съдебна медицина в Куинс, седнал в момента пред мен с диетична прасковена напитка в едната си ръка и до половината изяден сандвич и ръжен хляб с шунка в другата.

Това си беше услуга на шеста степен за О’Хара.

Всичко започна с две думи, които видях на телевизора, закачен над бара в „Божествена вечеря“.

Репортер на CNN стоеше пред летище „Кенеди“. Звукът беше изключен, но имаше заглавие с големи бели букви, което крещеше, поне за мен. „МЪРТВИ МЛАДОЖЕНЦИ“.

В мига, в който затворих телефона след разговора с Джо, започнах да звъня на стари колеги от Полицейско управление Ню Йорк. Имах нужда от подробности. Имах нужда от достъп.

Може смъртта на тази новобрачна двойка така скоро след кончината на Бреслоу да беше съвпадение, но щом научих страшните подробности за случилото се на терминал „Делта“, бързо си промених мнението.

Трудната част беше да стигна до потвърждение. Бързо.

Абсолютно незаинтересованият съдебен лекар — официално заместник-началник на Съдебна медицина — най-сетне вдигна поглед към мен в претъпкания си кабинет в Куинс. Името му беше доктор Димитри Папендзикас и беше грък с типичен нюйоркски манталитет.

— Е, не ме бъркай с шибания Супермен — предупреди ме той.

Да, а пък аз не съм Зеления стършел. Това го уточнихме, караме нататък.

— Колко бързо? — попитах. — Единствено това ме интересува.

Колко бързо можеше да направи тест, за да установи дали в телата на двойката от летището има циклозарин.

— Утре следобед — отговори той.

— Какво ще кажеш за тази вечер?

Какво ще кажеш да вървиш на майната си? — казваше изражението му.

Или по-точно близка по значение, но по-мръсна фраза.

— Добре, добре… нека да е утре сутринта — склоних, като че аз му правех услугата.

Димитри отхапа от сандвича си с шунка и заклати замислено глава.

— Добре, утре сутрин — съгласи се той. — Само не бъди от онези, които ми се обаждат след няколко часа, за да проверят как върви. Това наистина ми губи времето.

— Да, тези и аз ги мразя — запригласях. — Пълни кретени.

Боже, добре, че ме предупреди. Със сигурност щях да му се обадя. Красиво щеше да се получи, няма що, О’Хара. Като пръдня в претъпкан асансьор.

Не, следващата сутрин беше добре. Не беше нужно да го притискам. Освен това по-важно от „кога“ беше „кой“. Кой друг би могъл да знае, че ми прави тази услуга. Надявах се, че никой.

— Това си остава между нас, нали? — попитах за по-сигурно.

— Както би казал Тайгър Удс — изстреля той.

Разсмя се, докато аз се чудех дали да го приема като да, или като не. Накрая ме увери, че няма за какво да се тревожа. Никой нямало да узнае.

— Благодаря — казах.

— Нямаш грижи. Всеки приятел на Лари е и мой приятел. — После Димитри взе, че ми намигна. — Ако изобщо някога срещнеш Лари, можеш да му предадеш, че тъй съм казал.