Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (80)

Глава 77

Изведнъж Сара се провикна отново, но този път думите й не бяха насочени към мен.

— Не мърдай! — чух я да крещи.

Незабавно протегнах ръка към кобура си и хукнах през стаята и надолу по стълбите. Приземих се с трясък в преддверието и го видях да стои с гръб към мен с вдигнати ръце. Синклер? Наистина ли? Не, не може да бъде!

Той инстинктивно се обърна към шума от мен и очите му се разшириха от ужас, тъй като беше осъзнал неприятното положение, в което се беше озовал. Сара беше пред него; аз бях зад гърба му.

— Кой сте вие? — настоя Сара.

Той извърна лице към нея. Нервността му пречеше да даде смислен отговор.

— Аз… ъъ, аз… Доктор Брус Дръмонд. Аз съм… ъъ, психиатър.

— Защо сте тук? — попита тя, вече не така настоятелно.

— Новините… — започна да заеква той. — Когато… ъъ… се прибрах от работа, го видях по новините.

Двамата със Сара едновременно свалихме оръжията. Просто така изведнъж бяхме попълнили белите петна.

— Вие сте лекували Нед Синклер? — попита тя.

— Да, в продължение на година — отговори той и за пръв път си пое дъх. — Вие от полицията ли сте? Надявам се, че сте от полицията.

— ФБР — каза тя и показа значката си. — Аз съм агент Сара Брубейкър, а това е партньорът ми Джон.

Разумно от нейна страна да пропусне да спомене фамилията ми. Това със сигурност щеше да обърка още повече и без това разтреперания психиатър. А той имаше по-належащи тревоги.

— Може ли да си сваля ръцете? — попита.

— Разбира се — отговори Сара. — Всъщност можете да направите много повече. Можете да ни помогнете.

Влязохме в дневната на Нед, където идеята за спартанско обзавеждане беше развита в още по-крайна степен. Имаше канапе и кресло. Само това. Очевидно масичката за кафе беше оценена като напълно излишна.

Не че възнамерявахме да предлагаме на доктор Брус Дръмонд кафе. Нито пък напитки или ордьоври. Нямаше шанс и за коктейлни хапки — искахме само да го притиснем за повече информация.

— Да започнем с въпроса защо сте тук — попита Сара. — Поддържахте ли връзка с Нед?

— От две години — не — обясни той. — Надявах се, в случай че го открия тук, да го убедя да се предаде. Когато пристигнах, вратата беше отворена.

— Не обмислихте ли първо да отидете в полицията? — попитах.

Дръмонд кръстоса крака.

— Нед никога не би се предал на полицията — изрече той без никакви емоции.

Вече се беше поуспокоил и стегнал; излъчването му на учен започваше да си проличава.

Сара усети и веднага смекчи тона. Умен ход: искаше да накара Дръмонд да почувства, че онова, което се опитва да направи, се оценява. Това беше най-добрият начин да го предразположим да говори за Нед.

— Вашата загриженост към него е разбираема — започна тя. — От колко време сте негов психиатър?

— Той ми стана пациент преди около пет години. Точно след като сестра му беше убита. Деканът на математическия факултет в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, мой приятел, беше предложил на Нед да се срещне с мен.

— За да му помогнете да преодолее мъката? — намесих се. И аз имах известен опит в тази област.

— Да, той беше много близък със сестра си — отвърна Дръмонд. После тихичко добави нещо почти без да иска. — Твърде близък.

Ако в разпита имаше нишка, която си струваше да се проследи, тя беше точно тази.

— Какво имате предвид? — наострих уши.

Дръмонд се поколеба.

— Виждали ли сте характеристиката на Нед от университета? Знаете ли защо си тръгна?

— Да — отговори Сара. — Там пише, че е бил уволнен заради перманентна липса на комуникация със студентите.

— Това е удобно — каза Дръмонд. — Другото би се отразило кошмарно на реномето на учебното заведение.

— Кое по-точно? — попитах.

— Истината — рече той.