Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (14)

Глава 11

Вълна горещ въздух — фссс! — ме заля, щом слязох от частния самолет на Уорнър Бреслоу на международното летище в Търкс и Кайкос, където температурата беше трийсет и пет градуса и се покачваше.

Дънките и тениската сякаш на мига залепнаха за тялото ми.

Самолетът на Бреслоу, „Бомбардиър Глобъл Експрес XRS“, превозваше най-много деветнайсет пътници плюс екипажа, но при този полет беше почти празен. Пътувахме само пилотът, една стюардеса и аз. Определено имах място за краката…

Едва бях стъпил на пистата и към мен приближи млад мъж на около трийсет с бели ленени къси панталони и бяла ленена риза с къси ръкави.

— Добре дошли в Търкс и Кайкос, господин О’Хара. Казвам се Кевин. Добре ли пътувахте?

— Озовах се в кошмара на Ал Гор — отговорих и стиснах ръката на мъжа. — А иначе полетът беше невероятен.

Той се усмихна, но бях почти сигурен, че не разбра шегата. С хумора клише или уцелваш от пръв път, или никога.

Още не знаех кой е Кевин, но всичко останало се беше изяснило до този момент. Вече бях провел разговор с Франк Уолш и той потвърди, че наистина е дал разрешение да работя за Бреслоу.

Що се отнася до характера на отношенията му с Бреслоу, избягна поясненията. Всеки, който познаваше Франк, не би упорствал по темата. Затова не го направих.

Междувременно Бреслоу беше изпратил един от скъпоплатените си адвокати, който пристигна на следващата сутрин у дома и ми представи подписан договор. Беше само от две страници. И определено беше изготвен предимно в моя полза. Не бях поискал договорката ни да бъде в писмен вид, но Бреслоу настоя.

— Повярвайте ми, не бива да се доверявате на ничия дума. — Тонът, с който изрече това, беше многозначителен.

Освен договора получих и запечатан плик.

— Какво има вътре? — попитах.

— Ще видите — отговори адвокатът и се усмихна. — Може да ви е от полза.

Оказа се прав.

В онази сутрин съжалявах единствено за това, че не можах да придружа Маршал и Джуди в пътуването им до Баркшир, за да оставим Макс и Джон Джуниър в лагера. Прегърнах силно момчетата, преди да тръгнат, и им обещах да се видим след две седмици в деня за семейни посещения.

За да бъде напълно сигурен, че няма да наруша обещанието си, Макс ме накара да направя суперчетворно обещание, че ще отида.

— И да не кръстосваш пръсти — предупреди ме той, а Джон Джуниър подбели очи.

И двамата вече ми липсваха ужасно.

— Ще тръгваме ли? — попита Кевин и посочи през рамо към сребриста лимузина, паркирана наблизо.

Аз се поколебах за секунда и като че ли това го накара да осъзнае причината.

— О, съжалявам, мислех, че знаете. Аз съм от курорта Гансворт — обясни той. — Господин Бреслоу се погрижи да отседнете при нас по време на престоя си.

Кимнах. Мистерията около Кевин беше разбулена. И то с щастлива развръзка. Бях виждал рекламите за Гансворт в туристическата рубрика на „Ню Йорк Таймс“ и мястото изглеждаше превъзходно — първокласно. Не че бях дошъл да се развличам. След като оставех багажа си, щях да взема бърз душ и да се запътя право към Губернаторския клуб, за да започна разследването.

Първоначално Бреслоу беше решил, че ще искам да отседна там — на местопрестъплението, — но му казах, че ще се чувствам по-удобно някъде в околността. Под удобно, разбира се, нямах предвид качеството на чаршафите.

Щеше да бъде различно, ако размахвах значката си, но тук не бях агент О’Хара, а просто Джон О’Хара. А засега не исках в Губернаторския клуб да знаят дори това.

Същото важеше и за местната полиция. Съвсем скоро щях да предприема любезна визита и да сверя бележките си с детективите по случая, ако те имаха желание за това. С малко късмет щеше да е така. Дотогава все пак възнамерявах да се движа инкогнито, доколкото бе възможно.

Преди да съм успял да направя и крачка към лимузината, мярнах проблясваща светлина с периферното си зрение. Обърнах се и видях бяла лека кола да кара бързо към нас. С наистина висока скорост. Ако имаше криле, щеше да полети.

Въпросът сега беше дали има спирачки.

Колата не намаляваше. Дори ускоряваше с приближаването си.

Най-накрая предприе маневра в стил Старски и Хъч и спря точно пред нас, а задните гуми изсвистяха върху горещия асфалт.

Отстрани на колата беше написано „Кралска полиция на Търкс и Кайкос“.

Хвърлих поглед към Кевин, чийто вид подсказваше, че е готов всеки момент да подмокри белите си ленени панталонки.

— Няма вероятност господин Бреслоу да е ангажирал ескорт, нали? — попитах.

Кевин поклати отрицателно глава.

Аз също поклатих глава.

Дотук с тайното ми разследване. Очевидно щях да се срещна с полицията малко по-скоро, отколкото предполагах.

Споменах ли колко беше горещо?

Добре дошъл в Търкс и Кайкос, О’Хара.