Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (69)

Глава 66

На екрана на мобилния ми телефон се изписа: „Съдебна медицина Куинс“.

Оставих чашата си с портокалов сок, спрях звука на малкия телевизор в кухнята и отговорих:

— Ало! — още преди второто позвъняване.

— Агент О’Хара, обажда се доктор Папендзикас — чух отсреща.

Съдебният лекар ми звънеше на сутринта, както беше обещал. При това бодър и ранобуден.

— Каква е присъдата ви за нашата двойка от летището? — попитах. — Имате ли добри новини за мен?

— Бяхте прав — каза той.

— Циклозарин?

— И то много.

— Сигурен ли сте?

Очаквах лекар с нюйоркски манталитет да ми отвърне нещо остроумно от сорта на: „Хей, тъпако, ако искаш, потърси второ мнение!“.

Но междувременно се бях издигнал с едно стъпало в очите му. Вече не бях случаен човек с налудничаво предчувствие. Определено бях напипал нещо.

Ето защо онова отношение беше изчезнало. Беше отстъпило встрани.

— Да, сигурен съм, циклозарин е — потвърди той. — Предполагам, имате известен опит с отравяния?

— Да — отговорих.

И то от първа ръка. Да кажем, че много внимавам кой ми готви напоследък.

— Това, разбира се, не е обикновена отрова — уточни той, а гласът му се отдалечи.

Усукваше, за да види какво мога да му кажа, ако изобщо кажех нещо. Буквално четях мислите му. Натоварено летище в Ню Йорк. Смъртоносно вещество, пуснато от терористи.

Аз обаче нямах намерение да влизам в подробности, ако не за друго, то защото не бях сигурен как да тълкувам това. Две мъртви новобрачни двойки, и двете жертва на екзотична отрова. Това не беше все още „почерк“, но — наречете ме Айнщайн — определено не беше съвпадение.

— Кога трябва да предадете доклада от аутопсията? — попитах.

— Утре — отговори той. — Освен ако няма причина да не го предавам, разбира се.

Трябваше да му го призная; не се отказваше лесно. Направо ми предлагаше да забави предаването на доклада, при положение че споделя с него откъде знаех, че трябва да търси циклозарин.

Сега фактът, че при посещението ми той гледаше клюкарския TMZ, съвсем ми се изясняваше. Доктор Папендзикас обичаше да бъде информиран. Не можех да го виня, разбира се; той по цял ден се занимаваше с дисекции на мъртви хора. Нещо трябва да пооживи атмосферата, нали така?

— Всичко е наред — уверих го. — Можете да предадете доклада от аутопсията, когато…

— Боже милостиви! — избъбри той.

— Какво?

— Има ли телевизор при вас?

Пред него очевидно имаше.

— Да, защо? — попитах.

— Пуснете Си Ен Ен, защото… ъъ… ами… — той заекваше, сякаш не знаеше как точно да се изрази. — Има… ъъ…

— Какво? Какво има?

Най-накрая изплю камъчето:

— Това сте вие!