Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (77)

Глава 74

Сара клатеше глава буквално през целия полет до Лос Анджелис. След малко не успях да сдържа смеха си.

— Кое е толкова смешно? — попита тя.

— Ти — казах. — Приличаш на майка ми, когато бях дете. Прибирах се от училище горд, че съм постигнал деветдесет и осем процента на теста по математика, а първият й въпрос беше: „Къде ти се изгубиха другите два процента?“

Сара беше постъпила достатъчно умно да проучи дали Нед Синклер все още притежава някакъв имот. И все пак в момента се укоряваше заради останалите два процента — не се беше сетила да провери и имотите на другите членове на семейство Синклер. Особено на Нора. Това, че беше мъртва от години, не означаваше, че не може още да има дом.

Естествено.

Беше къща на две нива с две спални близо до кампуса на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, където Нед беше работил като преподавател. Нора я беше купила за брат си, а според дневника — и за Оливия.

Ето ти ключа, майко, за деня, в който те освободят.

Това й казала Нора при едно от посещенията си в „Пайн Удс“. Ключът бил символ на оптимизъм, нещо, което да повдига духа на Оливия. Нора искала майка й да мисли, че един ден наистина ще бъде свободна.

Дълбоко в себе си вероятно са знаели, че това няма да се случи.

Ето защо само Нед е живеел в тази къща. Обитавал я е до момента, в който са го прибрали в психиатричната болница „Игъл Маунтин“.

Това, което в действителност ни провокира със Сара да прелетим над цялата страна обаче, беше имотът, който Нед така и не беше продал. Той още принадлежеше на Нора.

Добре дошли в специалния епизод на „Ловци на къщи“.

— Ето я, ето там — каза Сара около трийсет минути след като кацнахме в Лос Анджелис. Тя сочеше от задната седалка на таксито, което бяхме взели от летището. — Номерът върху пощенската кутия. Двеста седемдесет и две.

Отбихме, платихме на шофьора, слязохме и се загледахме в последната известна къща на Нед Синклер. Очаквах да е порутена, зловеща и обрасла с трева. Обаче тя беше в чудесно състояние, поддържана и безупречна.

Това й придаваше някак страховито излъчване.

— Може Нора да е наела човек за поддръжката, в случай че някой ден пуснат Нед — предположи Сара.

— Може — подхвърлих.

Тя ме погледна.

— Защо? Не мислиш…

— Че той е тук? Не. Извършва убийствата само в една посока: на изток — обясних. — Доста невероятно е да пътува до работа и обратно.

По-приемлива бе възможността Нед да се беше отбил след бягството си от „Игъл Маунтин“ едва на трийсетина километра оттук. Да събере багаж? Да вземе душ и да се избръсне? Да си набави пари за из път?

Истинският въпрос всъщност беше дали е оставил нещо след себе си — някаква следа, знак, който да ни помогне да го проследим.

— Предоставям ти честта — казах, докато вървяхме към предната врата на облицованата с кедрови шиндли къща с бяла дограма.

Сара извади ключа от джоба си. Той още малко лепнеше от тиксото, с което Оливия го беше прикрепила към дневника си.

— Кажи ми отново, че няма шанс той да е вътре — помоли тя.

— Добре, няма шанс той да е вътре.

И двамата се разсмяхме. Ха-ха. После дружно и бързо извадихме оръжията си.

В случай че бяхме на грешен път.